— Е, не мисля, че на раджа му трябват наемници точно днес.
Каспар отвърна с усмивка:
— Казах, че съм войник, а не наемник.
— Къде си служил?
— Някъде, за където съм сигурен, че изобщо не си чувал.
— Добре, върви, обаче гледай да не правиш бели. Ще те държа под око, да знаеш. — Махна му да продължи.
Каспар кимна и мина през портата. Делга беше първият истински град, който виждаше в тази земя, и имаше повече белези на цивилизация, отколкото бе срещнал в което и да е селище досега. Хановете близо до портата бяха запуснати и мръсни като този на Сагрин, което трябваше да се очаква.
По-добри сигурно щяха да се намерят в квартала на търговците, затова той продължи навътре, докато не стигна един пазарен площад, който в този следобеден час гъмжеше от хора. Делга притежаваше всички признаци на процъфтяваща общност и хората тук изглеждаха доволни от ежедневието си.
Каспар през целия си живот бе изучавал управлението, защото бе роден, за да управлява. Виждал беше глупаци, безумци и некадърни властници да се задържат за цял живот и беше чел за мнозина други. Знаеше, че населението е в основата на една силна държава и че хората може да се облагат до определени граници. Собствените му заговори и интриги бяха замисляни отчасти и за да сведе до минимум нуждата от открит сблъсък, което винаги беше скъпо начинание и голямо бреме за народа.
Не че толкова се беше грижил за щастието на народа си, така или иначе — дори не се беше замислял за участта на простолюдието, допреди да се срещне с Йойхана и Йорген — но се грижеше за благополучието на държавата като цяло, а това означаваше да държи населението доволно.
Ако не друго, то хората в Делга поне не изглеждаха обременени или угрижени. С нищо не показваха, че ги безпокоят доносници или държавни бирници, като видят толкова много луксозни стоки, изложени за продан.
Пазарът гъмжеше от цветове и гълчава, оживен в следобедната търговия. Тук-там Каспар чуваше звъна на монети от разклатена кесия и прецени, че твърдата пара се връща под грижите на раджа.
На пръв поглед владетелят като че ли се радваше на подкрепата на своя народ. През пазара крачеха униформени мъже с разноцветни ливреи, очите им непрекъснато шареха за нередности. Каспар реши, че трябваше да са градска полиция или стража.
Улови погледа на един от тях — широкоплещест мъж с нашарено с белези лице и врат. Мъжът спря, но Каспар не извърна очи и се доближи към него. Мъжът беше облечен в синя туника, но вместо високите ботуши на конник и панталони, затъкнати в тях, носеше торбести гащи, които почти скриваха ботушите. Мечът му беше по-късо оръжие и не носеше шлем, а плъстена шапка с широка периферия.
— Добър ден — поздрави Каспар.
— Чужденец — каза кратко мъжът.
— Доколкото разбирам, сте полицай?
— Правилно разбираш.
— Дали бих могъл да си намеря работа тук?
— Занаятът ти?
— Опитен ловец съм и войник — продължи учтиво Каспар.
— Ако внасяш дивеч, можеш да го продаваш по хановете, но раджът няма нужда от наемници.
Каспар вече бе водил този разговор, така че не влезе в спор.
— А друга работа?
— Винаги има нужда от мъже, годни да вдигнат бала или сандък при кервансараите. — Мъжът му посочи на юг. — През града и извън портата. Но много си закъснял днес. Наемат ги още призори.
Каспар кимна за благодарност и продължи през града. Изведнъж го обзе чувството за чуждо и познато в същото време. Тези хора се обличаха различно и говорът и гласовете им звучаха странно за ухото му. Мислил беше, че е навикнал с езика им, ала сега разбираше, че е свикнал да слуша само два гласа — на Йойхана и Йорген. Това беше паланка, доста голяма при това, на път да се разрасне до истински град. Минаваше покрай нови строежи, виждаше хора, улисани в работата си, и ритмите на поселището му се сториха познати.
Завари кервансарая наистина притихнал. Както го беше предупредил градският полицай, повечето работа за деня бе приключила. Но все пак беше някаква възможност да поразпита. Тръгна от керван на керван и след няколко разговора вече имаше усет за мястото. Разбра, че един от керваните ще тръгне на юг след седмица. Водачът на кервана му каза да намине тогава да си потърси служба като пазач, междувременно нямал нищо, което да му предложи.
Слънцето вече залязваше. Каспар бе уморен и гладен. За второто не можеше да направи нищо, но можеше поне да си намери някое място за спане. Тази земя беше гореща, въпреки ранната пролет — доколкото можеше да прецени сезоните на другия край на света. Нощите можеше да стават хладни, но не бяха чак студени.