Выбрать главу

Намери няколко работници, насядали около един огън. Говореха си тихо. Той ги помоли за разрешение да седне при тях. Не възразиха и го пуснаха, тъй че той се изтегна зад двама мъже, които си говореха за неща, които можеше само да си представи: села, чиито имена никога не бе чувал, реки, течащи през непознати местности, и за други неща — познати за тях, но непознати за него. За първи път, откакто се бе озовал на този континент, на Каспар му се дощя не само да унищожи Тал Хокинс и онези, които го бяха предали, а просто да си иде у дома.

Фургоните се подрусваха по стария път. Возенето бе неудобно, но си беше возене все пак. Радваше се, че не ходи пеш. — Беше приключил седмица на усилен труд в товарене и разтоварване на фургони за мизерна плата — едва стигаше за храна. Дори беше загубил още тегло — наложи му се да си купи плетен от конски косъм колан, за да не му падат панталоните.

Подсилвал беше приходите си с игра на ашици с някои от работниците, но през последните дни късметът му бе изневерил и сега му оставаха само няколко медни петака. Но поне вече бе на път и всяко малко подобрение си беше предимство. Беше издържал. Седмицата се беше оказала трудна, но други хора търпяха тези трудности цял живот. За Каспар най-красноречивото беше пълната им липса на надежда. За тези работници всеки ден беше усилие да се оцелее Днес. Утрето трябваше само да се погрижи за себе си.

Изпитваше смесица от нетърпение и примирение. Жадуваше всеки ден да измине колкото може повече път и да се върне колкото може по-скоро у дома, за да си разчисти сметките, но знаеше, че пътуването ще отнеме време, а това време зависеше от много фактори, които бяха извън негов контрол.

Борбата му през дивата пустош, преди да открие Йорген и майка му, беше просто физическо усилие, но седмицата, преживяна в работа в кервансарая, бе може би една от най-окаяните, които бе преживявал. Свела го беше до ниво на човешка окаяност, каквото никога не бе изпитвал в привилегирования си живот.

Научил беше, че Войната, както я наричаха тук, се е разиграла, когато е бил още момче. Островното кралство беше надвило армиите на Изумрудената кралица в битката на Кошмарния хребет, когато едва-що бе излязъл от пелените. Но резултатите все още се чувстваха дори след десетилетия.

Много от работниците бяха децата на хора, извлечени от домовете им от настъпващата орда. Врагът беше набирал всеки годен за оръжие мъж. Давали им бяха единствения възможен избор, на върха на меча: да се бият за тях или да умрат. Жените били вземани за курви, за готвачки и черноработнички, дори съвсем малки момчета били принуждавани да служат в обоза.

Хиляди деца бяха осиротели и не бе имало никой, който да се погрижи за тях. Слабите бяха умирали, а оцелелите подивявали, без никакъв усет за семейство извън бандата им главорези, или за вярност извън лоялността към някой дребен разбойнически главатар.

Въвеждането на ред в такова място можеше да обремени ума и на най-надарени владетели, мислеше си Каспар. Знаеше, че ако на него му бяха възложили тази задача, щеше да започне точно по същия начин като раджа на Мубоя: като най първо консолидира ядро, да се погрижи то да е стабилно и процъфтяващо, а след това да започне да разширява сферата на влияние, като превръща влиянието в контрол.

Младият радж може би щеше да прави това през по-голямата част от живота си, преди да се изправи пред някаква организирана съпротива на север.

Тъй като Каспар беше живял с носачите и коларите цяла седмица, те отговаряха на въпросите му и беше научил много за околния район. На изток се простираше Змийската река, а отвъд нея пустинята, владяна от номадите джешанди. Тях като че ли не ги интересуваше много какво става от тази страна на реката. Но отвъд Змийската властваха здраво, казваха му, че дори Изумрудената кралица била силно затруднена на онзи фланг от джешандите. Каспар беше чел сведения за войната от бащините си архиви като момче и предвид огромните размери на армията на Кралицата бе заключил, че джешандите трябва да са страховита конница.

На запад се издигаха планините Суману, а отвъд тях бяха просторните степи, спускащи се до река Ведра и низ от дребни градове-държави. Тази естествена преграда предпазваше раджа от конфликт на запад. На юг територия владееха други дребни благородници и самозвани господари, а ако се съдеше по слуховете, раджът вече бе на път да спечели една щастлива малка война с един от съседите си в онази посока.

Но далече на юг, на брега на Синьото море, се намираше град Змийската река, за който местните хора не знаеха почти нищо. Някога той контролирал всичко от морето чак до Змийското езеро и бил управляван от съвет от местни кланове. Повече от това Каспар не бе разбрал. Все пак там спираха корабите, някои от които чак от Залезните острови, от южните кешийски градове, а понякога дори от Квег и Кралството. Което за Каспар означаваше път към дома. Тъй че натам се беше отправил той, война или не.