— Оласконец е.
— Значи си още по-далече от дома от нас — отбеляза русият.
— Аз съм Макгоин, а той е Кенер — представи ги едрият.
— Аз съм Каспар.
— Е, значи сме четири родствени души. Мъже от Севера. — Кенер кимна замислено.
— Как се озовахте тук? — попита Каспар.
— Първо ти кажи — подкани го Флин.
Каспар сметна, че ще е най-добре да скрие самоличността си. Тези мъже можеха да го помислят за лъжец или можеше да се опитат да използват това в своя изгода и в негова Щета в бъдеще. Най-вече реши, че бившият му сан едва ли означава нещо сега. Намираше се на грешната страна на света и бе лишен от титлата и владенията си. Можеше да им разкаже повече, но по-късно, след като чуеше тяхната история.
— Нищо особено интересно всъщност. Изпречих се на един магьосник, който имаше достатъчно сила, за да мести където му хрумне хора, които го ядосат. В един момент бях в Опардум, в следващия — хоп, намерих се близо до Хеслагнам, и четирима бенту препускаха към мен.
— Избягал си от търговци на роби бенту? — попита невярващо Макгоин.
— Не. Първо ме хванаха. После им избягах. Флин се изсмя.
— Или у самия теб има нещо чародейско, или си достатъчно добър лъжец, за да си кинок.
— Нямам тази чест — отвърна Каспар.
— Магьосници — измърмори Кенер. — Голямо проклятие са, няма спор.
— Е, този поне беше — рече Каспар. — Все пак можеше да ме пусне насред океана и да ме остави да се удавя.
— Вярно — рече Флин.
— Сега вашата история.
— Търговци сме, от порт Вайкър — подхвана Флин. Каспар моментално разбра, че Флин лъже. Много по-вероятно беше да са пирати от Залезните острови.
— Бяхме консорциум, събран от един търговец от Крондор, Милтън Превънс. Когато стигнахме град Змийска река, се натъкнахме на бушуваща кланова война. Не можахме да влезем в пристанището, защото двата клана се биеха кой да контролира залива. Тъй че обърнахме и потърсихме пристан. — Посочи приятелите си. — Бяхме трийсетима, когато се почна.
Каспар кимна.
— Няколко търговци и колко охрана?
Флин поклати глава.
— Николко. Търговци сме, но всички сме се научили сами да се грижим за себе си. Макгоин започна като чирак на майстор на филц и влезе в търговията с вълна. Оттам мина на фино облекло, а коприната, която човек може да купи тук, е най-добрата, по е добра дори от тази в Кеш. Специалността на Кенер са подправките — колкото по-редки, толкова по-добре. Колкото до мен, аз съм по скъпоценните камъни.
Каспар кимна.
— Всичко — лесно превозимо и не прекалено обемисто, освен коприната.
— Но пък тя е лека — каза Макгоин. — Можеш да напълниш целия трюм и едва ще сниши ватерлинията с разтег.
— И какво се случи?
Кенер продължи разказа оттам, където беше прекъснал Флин.
— Имахме два избора. Можехме да обърнем на запад, да отплаваме към град Махарта и да търгуваме нагоре по река Ведра. Много стока, много екзотични неща, но също тъй много хитри търговци и по-малко изгодни сделки.
— Какъв беше другият избор? — попита Каспар.
— Има едно място, където Змийска река възвива на изток и почти стига до крайбрежието. На по-малко от седмица път е от брега до реката, тъй че не взехме коне — щяхме просто да ги закупим там, ако се наложеше превоз. При реката има едно градче, Пристана на Шингази. Някогашна малка търговска станция, но сега е добро място да хванеш превоз нагоре по реката.
Макгоин добави:
— Та точно това направихме: наехме лодка и се отправихме нагоре, мислехме, че ще намерим стоки, каквито не е виждал никой от Островите.
Флин се засмя.
— Проклетата от боговете наглост. Не сме плашливи хора, Каспар, но бяхме трийсет души, когато започна всичко, и всички от нас умееха да се грижат за себе си.
— Но колкото по на север отивахме, толкова по-безумни ставаха нещата.
— От колко време си тук, Каспар? — попита Макгоин.
— Шест, седем месеца. Загубих им дирите.
— Докъде си стигал на север? — попита го Флин.
— До Мастаба.
— Е, значи не си се доближавал до Змийското езеро. Онзи район е ничия земя. Там са онези номади…
— Джешандите. Да, чувал съм за тях.
— Пречат на всекиго да се засели около езерото, но там има и други хора. На юг от езерото се издигат планините Суману и точно там ние…
— Започни отначало, Флин — подкани го Макгоин.
Флин си пое дълбоко дъх, сякаш се готвеше да разказва дълго.
— Намерихме лодка в Пристана на Шингази, добре стъкмен съд, с широк кил и плитко дъно, удобна за бутане с пръти и дърпане с въже, когато потрябва. Капитанът ни обясни, че няма важни пристанища до едно градче, Малабра, най-далечната точка на север, до която може да плава, но ще ни продаде лодката. Неколцина от нас имаха опит с речни лодки, тъй че бяхме сигурни, че ще се оправим до Малабра. Разбрахме се Превънс да бъде командирът на цялата експедиция и че един друг, Картър, ще е капитан, след като напуснем Малабра. Пътят до Малабра ни отне три месеца. Отначало всичко изглеждаше чудесно. После ни удари лошо време и трябваше да се приютим на брега. Два дни по-късно се натъкнахме на разбойници, които ни гониха пет дни на коне, докато се мъчехме да останем по средата на течението. Свалиха трима души със стрели, преди да се откажат.