Толкова често вече бяха вдигали лагер заедно, че следваха мълчаливо добре отработена рутина. Каспар напои конете и загледа как другите трима навлизат леко в своя ритъм: Кенер напали огъня, готов да се захване с готвенето на вечеря, Макгоин се погрижи за конете, след като Каспар ги върна, а Флин разтоварваше продуктите и походните постели от фургона.
Каспар си създаваше странна връзка с тези мъже. Все още не можеше да ги нарече приятели, но бяха другари, а той си даваше сметка, че през целия си досегашен живот е имал малко опит с такива. Единственият му досег до нещо подобно беше като момче, когато прекарваше времето си с баща си и гледаше неколцината му близки приятели по време на неофициална вечеря или на лов.
Като момче Каспар винаги беше осъзнавал болезнено проблемите на своя висок сан, проблеми, които го обкръжаваха като единствения наследник на трона на Оласко. Като дете бе имал много приятелчета в игрите и нито един истински приятел. Колкото повече порастваше, толкова по-малко беше сигурен, че някой го търси заради удоволствието от компанията му, а не просто за да си спечели някоя изгода. Когато стана на петнайсет, за него вече бе по-лесно да приема, че всички освен сестра му се стремят към личното му благоволение. Така нещата изглеждаха прости.
Щом свършиха с подготовката на лагера, Каспар заяви:
— Ще сляза да поплувам.
— Ще дойда с теб — обади се Макгоин. — Събрал съм прах по места, дето не знаех, че ги имам.
Каспар се засмя — макар Макгоин да беше казвал същото поне сто пъти.
Съблякоха се и нагазиха в потока. Беше студен, но не чак непоносимо. Бяха вече далече на юг, в ранното лято, и водата беше приятна.
Докато се къпеха, Макгоин подхвърли:
— Какво мислиш?
— За кое?
— За проклятието.
— Не съм майстор в тъмните науки, Макгоин. Знам само, че от момента, в който ви срещнах, се почувствах прокълнат.
Макгоин се поколеба за миг, примига, после се разсмя.
— Е, и ти не си цвете за мирисане, Каспар. Каспар кимна.
— Казвали са ми го.
— Ако нямаш нищо против, че питам, но какви ги вършехте с генерала тия дни след вечеря?
— Играехме шах. И си говорехме за войнишки работи.
— Така и предполагах. Не съм служил. Бил съм се доста обаче — почнах като помощник-готвач на кервани до Кеш, баща ми ги водеше, и оттам се издигах. Неведнъж сме се разправяли с разбойници по пътя. — Посочи един грозен белег, който минаваше по левия му хълбок от мишницата до бедрената кост. — Това го полудих, когато бях още на седемнайсет. За малко да умра от загуба на кръв. Баща ми ме заши с една дебела игла за платнище и с канап. Едва не умрях от проклетата треска, като забра. Само един жрец на Дала успя да ме спаси тогава, с някакъв лек и молитва.
— Има си полза и от жреците.
— Виждал ли си някой храм тъдява?
— Не всъщност — отвърна Каспар.
— Повечето са в градовете, но от време на време можеш да срещнеш някой ей така, като дошъл отникъде. Боговете им наистина са странна пасмина. Някои от тия, дето и ние познаваме, макар да имат други имена. Гуис-Ва тук го наричат Яма например. Но за много от боговете им изобщо не бях чувал. Един паешки бог, Тикир се казва, и бог-маймуна, и бог на това и на онова, и повече демони и каквото там ги наричат… Обаче както и да е, мисля, че ако искаш някой жрец да види онова в ковчега, май ще трябва да решим точно с какъв жрец да говорим.
— Защо?
— Ами, у дома давах десятък на Банат. Каспар се засмя.
— На бога на крадците?
— Разбира се. Кой по-добре от него ще държи крадците настрана, та да не ме оберат до голо? Давал съм дарове и на други богове, но мисля, че всеки от тях си има своя… не знам, да го наречем план.
— Дневен ред?
— Да, точно! Всеки си има дневния ред… Но си мислех, че ако онова в ковчега е нещо, което някой храм може да реши, че е ценно — и то толкова ценно, че да ни прережат гърлата и да ни хвърлят в реката…
— Май трябва да го обсъдим с останалите.
— Точно това исках да кажа.
Върнаха се при другите и Кенер раздаде вечерята, груба храна, с която Каспар вече бе свикнал: сухи овесени питки, сушени плодове, сушено телешко и вода. Все пак си беше истински пир в сравнение с горчивите плодове, с които бе преживял първите два дни, когато го оставиха в тази земя.
Обсъдиха идеята на Макгоин и решиха, че все пак ще е най-добре да потърсят съвета на жрец в следващия град. След това легнаха да спят.
Каспар се събуди. Толкова пъти вече си беше удрял главата в дъното на фургона, че се ококори и се превъртя, ръката му сграбчи дръжката на меча и той изпълзя изпод фургона. Огледа се с разтуптяно сърце.