Оживялата броня не направи заплашителен жест, само вдигна ръце с дланите навън и зачака. Каспар остана замръзнал на място за миг, след това направи крачка напред. Бронята остана неподвижна.
Каспар бавно положи вдигнатия меч в протегнатите й ръце. Бронята мигновено се обърна и закрачи обратно. С нечовешки скок се метна във фургона, който подскочи от тежестта й, после стъпи в ковчега и легна в него.
Тримата стояха като замръзнали.
След цяла минута пълна тишина Кенер се осмели да пристъпи към фургона. Другите го последваха. Бронята лежеше в ковчега досущ както когато Каспар бе махнал капака. Още близо цяла минута тримата само я гледаха втрещени. Най-сетне Каспар протегна ръка и я докосна, готов да се дръпне, ако последва реакция.
Усещането бе същото като преди.
Тримата се спогледаха питащо, но никой не каза нищо. Най-сетне Каспар се покачи на долницата на фургона, каза: „Дайте чук“ и изчака, докато Кенер му подаде един от сандъчето с инструменти под капрата. Без да бърза, Каспар нагласи дебелите пирони, които беше извадил заедно с капака, и ги наби отново.
После каза:
— Утре ще намерим жрец.
Другите двама кимнаха. До края на нощта никой не затвори очи.
Фургонът трополеше по улиците на Шамша. Беше час преди залез-слънце. Това бе първото поселение, което Каспар наистина можеше да нарече град. Стените му лесно можеха да се разбият от оласконските му инженери за по-малко от седмична обсада, но все пак това бе със седмица повече от всичко, което беше видял досега. Градските стражи тук ги наричаха „префекти“, което му се стори странно — в Квег същата титла даваха на старши офицер. Някъде преди векове Шамша трябваше да е била военен пост. Старшият префект огледа бегло фургона, след което заплаши, че ще ги задържи за неопределен период, докато Каспар не го подкупи.
Тримата бяха мълчали почти през целия ден. Бяха събрали каквото успяха от Макгоин и го заровиха в една голяма дупка в ливадата. Никой не каза и дума, докато стояха около импровизирания гроб. Накрая Кенер отрони:
— Дано Лимс-Крагма бързо го отпрати за по-добър живот.
Флин и Каспар промърмориха в съгласие, после събраха бивака и потеглиха. Никой от тримата не можеше да побере в ума си случилото се. Чудовището и оживялата броня бяха толкова невероятни събития, че Каспар знаеше, че и другите двама не искат да ги обсъждат, също като него. Все едно че ако заговореха за това, щяха да допуснат възможността да са били свидетели на нещо реално.
Но онова, което най-много безпокоеше Каспар, бе смътното чувство за нещо познато. Нещо около цялата тази касапница и зло намирисваше познато. Ехо от по-ранно време в живота му напираше в ума му, все едно се опитваше да си спомни песен, чута веднъж и едва запомнена, но все пак свързана с паметно събитие, с религиозен празник или с празненство навярно. Но там, сред полето в нощта, бе нещо непознато и непонятно, и като човек, мъчещ се да си спомни безименна мелодия, той най-сетне се умори от усилието и изтласка мисълта от главата си. По-добре беше да се съсредоточи върху онова, което му предстоеше, вместо да се занимава с вече станалото. Тъй или иначе не можеше да промени миналото.
Намериха си един хан с впечатляващо голям двор пред конюшнята и Каспар изчака Кенер и Флин да пренесат ковчежето в стаята си. После се погрижи за конете и отиде да потърси ханджията.
Той се оказа преуспяващ мъж в зряла възраст, ако можеше да се съди по натруфеното палто над бялата риза с бухнали ръкави и почти девствено чистата дълга престилка. Носеше плетена шапка, свършваща с остър връх, който падаше на лявото му рамо. Забеляза как Каспар изгледа странната шапка на червено-бели ивици и рече:
— Пази ми косата да не пада в супата. Какво ще обичате?
— Ако на пътник му се наложи да се види с жрец заради нещо тъмно, кой храм ще е най-подходящият избор?
— Ами… зависи — отвърна ханджията и на месестото му лице се изписа усмивка, щом изгледа Каспар с Воднистосините си очи.
— От какво зависи?
— Дали искаш да направиш нещо тъмно, или да попречиш на нещо тъмно да се случи.
Каспар кимна.
— Второто.
Ханджията отвърна с по-широка усмивка:
— Излизаш през входната врата и завиваш наляво. Слизаш по улицата, докато не стигнеш площада. От другата страна на фонтана е храмът на Гешен-Амат. Те ще ти помогнат.
— Благодаря — каза Каспар. Качи се бързо до стаята и осведоми двамата си спътници какво му е казал ханджията. Флин попита:
— Защо не отидете двамата с Кенер, а аз да остана тук?
— Мисля, че в този хан няма да ни ограбят — отбеляза Каспар.