Каспар се пребори с идеята да каже на Бек за товара във фургона, но реши, че старият ханджия едва ли ще има някакво по-дълбоко прозрение. Затова стана и заяви:
— Значи тръгваме утре призори. Ще разтоварим багажа си и ще вземем лодка до град Змийска река — изглежда ми по-добър избор, отколкото да минаваме през планините с фургон.
— Отнема почти същото време, ако включиш цялото товарене и разтоварване, осигуряването на превоз и прочие, но ще имате по-добър шанс да стигнете непокътнати — каза Бек.
— Може ли да се приеме със сигурност, че клановата война е свършила? — попита Кенер.
— Никога не може да се приеме със сигурност нищо за клановете там, но повечето кръвопролития са престанали засега, поне според това, което чувам. Просто гледайте да подкупите подходящите хора. Моят съвет е: щом слезете от лодката, тръгвате по първата голяма улица. Не мога да си спомня името й, но няма да я сбъркате. Има пет-шест малки улички, после е тази единствена голяма, върви на север и юг. Значи тръгвате право по нея, защото по нея вървят всички. Това ще ви отведе до големия северен пазарен площад и всички добри ханове. Но ако завиете надясно, ще се озовете в района на клана на Орела. Те държат под контрол всичко покрай реката до кейовете. Ако подкупите някой и друг страж, ще избегнете неприятностите. Намирате си хан при кейовете и чакате кораб за Махарта. Не би трябвало да чакате повече от ден-два, тъй като повечето търговия от града спира в Махарта, преди да се отправи покрай брега за Чатишан и Испар.
— Благодаря — каза Каспар. — Много ни помогна. — Подаде му картата.
— А, задръж я — рече Бек. — На мен вече не ми трябва. Дъщеря ми се омъжи за един мелничар в село Родонда — добро момче иначе, ама зет все пак, — а синът ми е във войската на раджа, тъй че не мисля, че ще им трябва скоро търговска карта.
— Много ти благодаря — каза Каспар.
Кенер и Флин се заизкачваха по стъпалата към стаята си, а Каспар каза:
— Един последен въпрос. Каза ни, че ако тръгнем право на запад ей от тук, ще стигнем до…
— До пазарния площад на Великия храм — довърши вместо него Бек. — Истина е.
— Това важно ли е?
Ханджията помълча малко, сякаш обмисляше въпроса.
— Може би. Допреди сто години Махарта е била търговският център на целия континент. Всичко, превозвано по реката — от крайбрежните градове, от Змийска река до далечния Султ — е минавало през Махарта. Точно затова предците на стария радж построили големия площад — за да могат да имат търговците и пътниците места за храмовете си. Трябва да са поне стотина. Ако монасите са казали да отидете на запад, може би това е мястото, където да започнете да търсите каквото ви трябва. Чувал съм, че има толкова малки секти, че са построили само по два свои храма, един в родината си и друг в Махарта! — Бек се засмя. — Макар днес градът да не е каквото е бил, все пак си струва да се види.
— Благодаря ти още веднъж — каза Каспар, стана и нави картата. — И особено за това.
— Няма защо. Ще се видим на заранта.
Каспар бавно се качи по стъпалата. По природа беше решителен човек и мразеше колебанието. Но сега се бе озовал в изключителна ситуация. Знаеше, че е принуден да свърши тази работа с Кенер и Флин, преди да може да мисли за връщане у дома. Но мразеше да не знае какво прави. Проклятие, не можеше да е сигурен дори къде отива.
Вдигнаха ковчега с товарната мрежа и бавно го спуснаха в трюма. Кенер и Флин пренесоха сандъка на борда, докато Каспар приключи с продаването на фургона и конете. Не че им трябваше злато — достатъчно богатства имаха в сандъка, за да преживеят в охолство остатъка от живота си, — но Каспар бе решил да играе ролята на търговец и да не привлича подозрения.
Съветът на Бек се оказа разумен. Завили бяха на юг на ъгъла, където им беше казал, и ги спряха само на два пъти воини със знака на клана на Орела на табардите.
Подкупите, които дадоха, не бяха дори подкупи, бяха си просто цената за свършената работа. Вторият страж дори им даде знак, дървена монета с орел на нея, и им нареди да я показват на всеки друг страж, който реши да ги спре и да ги разпита. Каспар се оплака, че първата стража не им е предложила нещо такова, но му отвърнаха със смях, че подкупът явно не е бил достатъчно щедър.
Каспар влезе след Кенер и Флин в малката каюта, която Щяха да делят. Тя едва побираше четирите койки, поставени една над друга от двете й страни. Сложиха сандъка на едната долна, а Каспар се настани на другата и каза:
— Чудя се…
— За какво? — попита Флин.