— Тогава какво е? — попита Флин.
— Не знаем точно — отвърна Джалиел. — Прехвърлихме много възможности, което е добра стъпка, но се боя, че изчерпахме границите на своята мъдрост и знание.
— Тогава — въпреки недоверието ви — все пак мисля, че трябва да отидем до Звезден пристан и да се посъветваме с магьосниците — каза Каспар.
— Има друг избор. Мислим, че нашият добър брат Аншу ви е посочил пътя. Макар да сме орден, признат с нашето учение и мъдрост, други, като братята от Гешен-Амат, имат понякога проблясъци на прозрение или интуитивен опит, които ние не можем да повторим. Има един възможен отговор, който се намира на запад.
Каспар почти подскочи — спомни си казаното от Бек, когато им бе показал картата си.
— Павилионът на боговете?
Четиримата жреци се спогледаха и отец Елект Вагаша попита:
— Вие знаете за Павилиона?
— Един ханджия в Шамша ни даде карта. На нея е означено едно място в планините на запад. Извън това не знаем почти нищо.
Вагаша погледна Рамал и той каза:
— Говори се, че в планините Ратн’гари има много удивителни неща. Много от онова, което може да се види там, не е за смъртни очи. В подножието на двата най-високи върха, Небесните стълбове, се намира Градът на Мъртвите богове. Строителите на храмовете са неизвестни за нас, но делото им се е съхранило. Казват, че на върховете обитават живите богове или техните аватари и единствено най-надарените от смъртните могат да постигнат дори само да ги зърнат за миг. Но под билото, над Некропола, има бастион. В него живеят Пазителите.
— Пазителите на Портата — каза Вагаша. — Секта, която почти не общува с други хора, дори с нашите храмове, но за тях се казва, че са стражи на пътя към боговете. И че ако човек, тласнат от силна нужда и отдаден на целта си, може да намери своя път до Пазителите и бъде оценен за достоен, ще му разрешат да поднесе молбата си на боговете.
— Истина ли е това? — попита Каспар. Отец Елект Вагаша се усмихна примирено.
— Липсва ни сигурно знание. Каспар се изсмя.
— Но все пак смятате, че трябва да отидем там?
— Длъжни сте да отидете там, иначе рискувате да ви сполетят толкова гибелни последствия, колкото са понесли вашите двадесет и осем предшественици. Какво ще откриете там, можем само да предполагаме. — Старият жрец махна на слугата. — Ще ви чака кораб и ще ви осигурим придружители до подножията под Некропола. Повече от това не можем да сторим. Когато стигнете до пътеката, която води нагоре в планините, ще трябва да продължите сами. Е, сега можете да се върнете в покоите си до вечерната храна.
Тримата се прибраха в покоите си и Каспар рече:
— Не ми изглежда добре това. Мисля, че трябва да заминем за Звезден пристан.
— Още ли те е грижа за златото? — попита Флин. — Искам това проклятие, или джеас, или каквото да е, да се махне! Искам животът ми да си е мой.
Кенер кимна, явно притеснен, но загубил сякаш дар слово. Каспар въздъхна.
— Животът ви не е ваш, откакто сте намерили това проклето нещо, нито моят си е мой, откакто ви срещнах. Обречени сме да доведем до край това… приключение, по липса на по-добра дума, така или иначе.
Нямаше защо да си казват каква е алтернативата. Трябваше на всяка цена да изпълнят тази загадъчна мисия — или да загинат.
Глава 12
Ратн’гари
Корабът се блъскаше с грохот във вълните. Каспар, Кенер и Флин стояха до перилото, загърнати плътно в дебелите си наметала, и наблюдаваха как корабът заобикаля нос Матаба и обръща срещу вятъра, за да се добере до заслонения донякъде от бурята залив Ратн’гари. Въпреки че беше лято, толкова далече на юг при буря вятърът бе студен. Точно на север от тях, високо горе на носа, над стръмните скали се извисяваха дървесата на Великия южен лес, тъмни и злокобни.
Бяха на три седмици и половина път от Махарта, на кораб, осигурен от жреците на Калкин, и наближаваха крайната си цел: залива Ратн’гари под южния край на планините Ратн’гари.
Откакто бяха напуснали Махарта, бяха потиснати от безпомощността си пред лицето на онова, което бяха разбрали за джеаса, властващ над живота им. Кенер се беше затворил в себе си и почти не говореше. Флин непрекъснато търсеше решение, за което все още никой не се е досетил. Много от разговорите, които подхващаше, засягаха неща, които според него може би бяха недогледали, и всеки път, щом не успееше да открие нещо, което са пропуснали, той изпадаше в мрачно мълчание за часове. Каспар пък просто беше ядосан.
През целия си живот Каспар, наследник на трона на Оласко и след това херцог, никога не бе искал разрешението на никой човек, освен на баща си. Правеше каквото си иска и когато го поиска и единствения път, когато го бяха спрели, за това бяха нужни предатели и цели три армии. И въпреки това все още беше жив! Самата идея, че някаква си сила би могла просто да му наложи подчинение, го докарваше до ръба на яростта.