— Всички ще умрем! — изрева Кенер, беше на ръба на истерията.
Каспар го сграбчи за рамото и го раздруса.
— Всички умират. Просто няма да умрем днес. Ако онова, което е убило тези войници, искаше и ние да сме мъртви, щяхме да сме мъртви.
Кенер се поокопити, но на лицето му все още бе изписан ужас.
— Но защо? — пошепна той.
— Нямам представа — отвърна Каспар. — Предупреждение може би?
— Защо са ни още предупреждения? — изкрещя Флин. Ужасът му се бе сменил с ярост. — Защо ни е още смърт, за да побързаме ли?
— Я се стегни — викна му Каспар. — Мислех, че вече си свикнал със смъртта.
Флин млъкна.
— Как ще мъкнем сами продоволствието и онова… нещо? — попита Кенер.
Каспар се огледа. Небето изсветляваше.
— Май ще трябва да вървим на етапи. Ще носим бронята и част от храната половин ден, после един от нас остава да пази, а другите се връщат да донесат останалия багаж. Придвижването ще е бавно, но разполагаме с две седмици, за да стигнем там, където отиваме, и след това да се върнем. Според мен корабът ще остане още няколко дни след двете седмици.
— Да тръгваме тогава! — каза Кенер.
Каспар носеше бронята за краката. Изваждането и от ковчега бе облекчило товара значително, а въжетата, използвани дотук за носенето му, свършиха работа и за бронята. Сега той я носеше откъм краката, въжетата бяха преметнати през раменете му. Това беше по-неудобното място, защото се изкачваха и краката често се люшваха надолу и го удряха в корема или по бедрата, ако се разсееше и оставеше въжетата да се разхлабят. През час сменяха местата си, така че до края на деня никой от тримата не остана без отоци.
Каспар беше затегнал меча на проклетото нещо през рамото си, прибран в грубо скалъпената ножница от колани, които беше събрал от мъртвите войници. Беше им отнело цял ден, докато изкопаят плитък гроб и го покрият с пръст и камъни. За миг го жегна жал, докато хвърляше пръст върху лейтенант Шегана. Изглеждаше обещаващ — от типа младежи, които Каспар на драго сърце щеше да вземе в армията си.
Погледна към небето и каза:
— Мисля, че ако ще се връщаме за още храна, ще е добре да започнем да си търсим място за бивак.
— Напред май има равно място — каза Флин.
След малко излязоха на равна площадка. Все още бяха близо до гората, тъй че Каспар каза:
— Аз ще събера дърва за огън и ще остана с това нещо. Вие двамата се върнете при последния ни бивак и пренощувайте там. На сутринта вземете колкото можете да носите и елате.
— Много ще ни забави това — рече Флин.
Каспар погледна издигащите се пред тях планински склонове.
— Кой знае колко време ще ни отнеме, докато намерим тези Пазители? Може да се катерим дни наред. А ако стане студено, както изглежда, ще ни трябва възможно повече храна, за да пазим силите си.
Кенер се оглеждаше нервно, ококорил очи.
— Ами ако… онова, което ни кара да правим това, си помисли, че двамата с Флин бягаме?
Каспар изгуби търпение.
— Ако искаш да останеш през нощта сам с това нещо, аз ще сляза с Флин.
Кенер поклати глава.
— А, не, аз ще сляза.
— Е, колкото по-скоро започнем, по-скоро ще свърши — въздъхна Флин. — Да тръгваме.
Каспар повървя малко с тях, после свърна към дърветата и започна да събира дърва. Имаше достатъчно нападали сухи клони, тъй че не се наложи да сече нищо. Събра достатъчно дърва за две нощи, запали огън и седна. Изложена на открито, странната броня изглеждаше още по-злокобна.
Нахрани се и легна. Уви се хубаво. Нощта щеше да е студена.
Поддържаше огъня, за да плаши всякакви дебнещи хищници. Докато се унасяше в сън, чу вълчи вой някъде в далечината. Отвори очи. Май не беше чак толкова далече.
Нямаше представа какви вълци се въдят по тези планини. В Оласко имаше три вида, както и диви кучета. Вълците по низините бяха с големината на куче, ловуваха на глутници и бяха жива напаст за фермерите, щом през зимата сърните и лосовете оредееха. Бяха готови да ядат всичко, дори полски мишки, и щом дивечът станеше оскъден, нападаха фермите за пилета, патици, гъски, домашни псета и котки, въобще всичко, което можеха да отмъкнат. Говореха, че нападали дори хора, ако съвсем прегладнеят, макар че докато бе херцог, Каспар не беше получавал донесение за нещо такова.
Вълците от високите планини обикновено се събираха на по-малки глутници, бяха с по-големи глави и с по-къси крака и отбягваха хората. Бяха само малко по-едри от равнинните си братовчеди.
Блатните вълци от югоизточните тресавища на Оласко си бяха просто равнинни вълци, привикнали да живеят в блатата — единствената разлика, която Каспар можеше да забележи, бе по-тъмната им козина, за да се сливат с по-тъмния листак.