Никой не отвърна на воя и Каспар се унесе в сън.
Някъде през нощта го събуди нов вой и той се пробуди с ръка на дръжката на меча. Вслуша се, но не можа да чуе никакъв звук освен вятъра сред дърветата долу. Погледна бронята, смътна фигура, лежаща от другата страна на гаснещия огън, пусна меча и отново заспа.
По обед Кенер и Флин дойдоха с големи торби, пълни с храна. Седнаха тежко до него и Флин попита:
— Някакви неприятности?
— Имаше един вълк някъде наблизо, но нищо повече.
— Вълк ли? — попита Кенер. — Единак?
— Явно — каза Каспар и хвърли още дърва в огъня. — Да видим какво сте донесли. — Огледа продуктите. — Мисля да направим следното. Утре сутринта взимате продуктите… — И им изложи плана си, според който трябваше да се придвижват по пътеката на отскоци в продължение на няколко дни, докато привършат достатъчно продукти, за да могат да носят останалото.
Следобеда отдъхнаха, след като събраха достатъчно дърва за огъня. Каспар не беше много притеснен от вълка, но знаеше, че мечките често стават нагли, когато надушат храна, а по това време на годината — късното лято — започваше разплодителният им сезон; мъжките щяха да са агресивни, а женските — гладни, и всичките щяха да търсят запаси за предстоящото зимуване.
Щом наближи нощта, Каспар каза:
— Може би трябва да пазим. В случай, че нещо надуши храната ни и реши да се промъкне към нас.
Помнеше срещата си с мечока със сивата муцуна, от която бе излязъл жив само защото Талвин Хокинс знаеше как да го убие, но реши, че ще е по-добре да не им описва подробности.
Избра за себе си средната смяна, за да могат Кенер и Флин да поспят без прекъсване. На другия ден те щяха да вървят първи и щеше да му остане достатъчно време за почивка. Остана да пази, потънал в мисли за отминалия си живот.
Заляха го мрачни спомени, когато си спомни за идването на Лесо Варен. Магьосникът се бе появил един ден на откритото дворцово заседание, като молител, търсещ място, където да си отдъхне, практикант на безвредна магия. Но бързо се бе превърнал в неизменна част от домакинството на Каспар — и в един момент възгледите на Каспар се бяха променили.
Собствените му амбиции ли бяха на първо място, или медените слова на магьосника? Каспар съзнаваше, че е вършил неща, които сега го отвращаваха, и че колкото по се отдалечава от онези събития, толкова по-отблъскващи стават те. Спомни си последния ден в цитаделата в Опардум. Беше убеден, че ще го екзекутират, затова бе решен да се бие до смърт. Представа нямаше кой стои зад щурма от Кеш и Ролдем, докато Талвин Хокинс не нахлу в последното помещение, отбранявано от останалите му верни от гвардията. А после всичко стана съвсем ужасно.
Това, че Куентин Хавревулен се оказа на страната на Хокинс, бе най-жестоката ирония, до нивото на черна комедия. Когато Талвин Хокинс се разкри като последния оросин, Каспар поне разбра мотивите му и дори почти се възхити на коварството му. Тал толкова добре се бе прикрил като скуайър от Кралството, че бе заблудил дори магията на Лесо Варен.
Но това, което го бе изненадало най-много, бе последното разпореждане с живота му — да бъде прокуден тук, за да размисля над сторените злини, И сега той проклинаше Хокинс за това, тъй като присъдата бе донесла точно този ефект, който бе търсен. Защото за първи път в живота си Каспар изпитваше разкаяние.
Зачуди се колко ли жени като Йойхана и колко момчета като Йорген са загинали. Преди да бъде пренесен в тази земя, Каспар не беше гледал на тях като на хора, а като на препятствия в плана му за завоевание. Мечтите му за величие, да седи на трона на Ролдем — не най-могъщата държава в света, но най-влиятелната, изтънчена и цивилизована — всичко това бе суета. Гибелна суета, която не му печелеше нищо. Защото какво щеше да прави след това? Да завладее света? Да превърне Източните кралства в още свои провинции? Да отплава през морето, за да наложи ред в тази хаотична земя? А после какво? Приказният континент на север — чието име дори не можеше да си спомни? Да нахлуе в родния свят на цураните? Колко още щеше да трябва, за да е достатъчно?
А когато всичко това свършеше, какво щеше да му остане? Беше самотник, със само едно същество на света — родната му сестра, — към което изпитваше трошица любов, и без никой до него, с когото да сподели тази мечта.
Седеше замислен и гледаше двамата си спящи спътници. Флин си имаше жена. Кенер си имаше момиче и се надяваше, че то го чака, но и двамата имаха мечти, които можеше да се реализират, а не невъзможни фантазии за власт и контрол. Контролът е илюзия, казваше баща му. Сега започваше да го разбира. Завиждаше на тези двама мъже, мъже, които едва ли му бяха приятели, но поне бяха хора, на които можеше да се довери. Бяха просто хора, които се бореха да се освободят от едно проклятие и да се върнат към нормалния живот.