— Виждаш ли някакви фигури ей там, при скалите? — каза Каспар.
Флин примижа срещу светлината. Беше един от онези летни дни, когато слънцето е високо, въздухът е почти оживял от дневния зной. Светлината грееше ярко след няколкото часа, прекарани в клисурата.
— Мисля, че да.
Починаха няколко минути, след което отново взеха торбите и нарамиха бронята. Докато крачеха през платото, странните форми бавно се очертаха. Плътно до планинските склонове се виждаше съграден малък град, а платото преминаваше в равен площад.
Някои сгради бяха изсечени в скалата, други се издигаха сред площада. Формите им зашеметяваха ума, с линии и извивки, които объркваха окото и дразнеха сетивата. Многостенни пирамиди, ромбоид, огромни обелиски, стърчащи между сградите. Те също бяха изваяни чудато — тук лице, там плоска повърхност, предизвикателна тристранна кула до спирала.
— Дай да оставим бронята — предложи Каспар. Сложиха бронята на земята и свалиха и торбите. Каспар се приближи до един от обелиските.
— Покрит е с руни.
— Можеш ли да ги разчетеш? — попита Флин.
— Не, и се съмнявам, че някой жив човек може — отвърна Каспар.
— Това трябва да е градът на Мъртвите богове, така ли?
— Би трябвало. — Каспар махна с ръка. — Виж стила. Никой човешки ум не би могъл да си въобрази това.
— Тогава кой е построил всичко това?
Каспар сви рамене.
— Боговете вероятно. Тези, които още са живи. — Огледа се отново. — Виждаш ли нещо друго освен гробници?
Флин бавно се завъртя в пълен кръг.
— На мен всички ми приличат на гробници.
Каспар отиде до една и видя дума, изписана над входа.
— Това можеш ли да го разчетеш? — попита Флин. — Нищо подобно не съм виждал.
— Виждал съм я преди, но не мога да я разчета. — Руни, подобни на тези, Каспар беше виждал по пергаментите в покоите на Лесо Варен. — Някакъв вид магическо писмо трябва да са.
— Сега какво ще правим? — попита Флин.
— Отец Елект каза, че Пазителите обитават в един бастион над Некропола, но под Павилиона на боговете. Значи трябва да намерим път нагоре.
Навлязоха навътре в града на Мъртвите богове.
Площадът свършваше пред висока фасада, изсечена в планинската скала. На нея бяха вдълбани четири думи.
— Що за място е това? — попита Флин.
— Боговете знаят, аз — не — отвърна Каспар. — Входът като че ли продължава право навътре в планината.
Флин се огледа.
— Каспар, виждаш ли някакъв път нагоре?
— Не. И не помня пътеката някъде да се е раздвоявала или да е водела нагоре.
— Каспар, уморих се.
— Хайде да отдъхнем. — Каспар остави на земята своя край от бронята, Флин го последва.
— Не, нямах предвид този вид умора. — Флин изглеждаше блед, с изпито лице. — Искам да кажа… Не знам колко още ще мога да издържа да правя това.
— Ще го правим толкова, колкото трябва — рече Каспар. — Нямаме друг избор.
— Винаги има друг избор — каза Флин. — Мога просто да остана тук и да чакам, докато умра.
Каспар беше виждал това изражение. Не беше същото примирение, което бе видял след смъртта на Кенер, изражението, което беше виждал на лицата на обречените на смърт затворници. Това бе изражение на хванато в лов животно, когато е престанало да се бори и лежи по гръб със стъклени очи, в очакване да го вземе смъртта.
Каспар пристъпи напред и с цялата сила, която можеше да събере, зашлеви Флин през лицето. По-дребният мъж залитна и падна по задник.
Ококорил насълзени от плесницата очи, Флин смаяно вдигна глава. Каспар застана над него, изпъна пръст пред лицето му и изръмжа:
— Няма да мреш, докато аз не ти кажа, че е време да се мре. Разбра ли?
Флин го гледаше слисано, а после изведнъж се разсмя. Продължи да се смее и Каспар усети, че е на ръба на истерията. Подаде му ръка и му помогна да стане.
— Овладей се! — заповяда му и смехът на Флин секна. Флин поклати глава.
— Не знам какво ми стана.
— Аз знам. Това е отчаяние. Повече хора са умирали от отчаяние, отколкото от всички войни на света, събрани заедно.
— Май наистина няма измъкване — каза Флин. — Ако искаме да намерим тези Пазители, трябва да влезем вътре.
Вдигнаха отново товара си и тръгнаха към пещерното отверстие. Изкачиха широките ниски стъпала до огромния вход и влязоха.
Спряха в центъра на огромната зала. Сивкава светлина изпълваше вътрешността, сякаш лъчите на слънцето се процеждаха през облачни небеса. Стените, подът и таванът сияеха с мек кехлибарен цвят. Залата беше празна, ако не се брояха четирите огромни каменни трона, по два от всяка страна. Каспар погледна най-близкия и каза: