— След няколко минути Флин ще се съвземе и тогава трябва да влезете в пещерата. Там има пътека, върви покрай подземна река. Трудно е да се намери тази пътека, но ако я потърсиш откъм лявата си страна, ще я намериш. Не трябва да прехвърляте реката, защото на другия бряг е земята на мъртвите. Вървете по пътеката и ще намерите пътя си до бастиона на планината. Там ще се срещнете с Пазителите. Те няма да искат да говорят с вас. Когато се опитат да ви върнат, дай им това. — Протегна ръка и Каспар пое някакъв знак от нея. Огледа го. Най-обикновен меден диск с руна на едната страна и лице на жена на другата.
— Прилича на тебе.
— Да, прилича, нали? — Не го остави да пита повече. — Времето привършва. Пазителите няма да ви удовлетворят много, но все пак трябва да отидете там и да научите каквото имат да ви научат. Разбери следното: те ще ти кажат истината, но само истината, както те я знаят. Тяхната гледна точка е ограничена. Когато приключите там, ще разбереш какво трябва да правиш. Но помни едно: съдбата на този свят виси на косъм. Така е още от един век преди човека, още от времето на Войните на хаоса. Съществуват сили, които са неумолими: още по-лошо, те са коварни и е почти невъзможно да бъдат засечени. Ти беше неволният инструмент на тези сили.
— Лесо Варен — промълви Каспар, не беше изненадан. — Той ме използва.
— Тъй както е използвал и други — и ще го прави отново.
— Той е мъртъв — каза Каспар. — Талвин Хокинс му счупи врата.
— Бил е мъртъв и преди — отвърна Хилди. — Ако пътищата ви отново се пресекат, ще разбереш, че е като хлебарка. Само си мислиш, че си я смазал.
— Ако го видя отново, с радост ще проверя тази теория с върха на меча си.
— Може да не го познаеш. Той има дарбата да променя облика си. За мен той е досада, но за теб е гибелен риск. Ако отново го срещнеш, ще ти трябват могъщи съюзници.
— Къде ще ги намеря?
— Ще ги намериш, когато се отървеш от това — каза тя и посочи бронята.
— Какво е то?
— Нещо, оставено от времена преди човека. Част от истината ще научиш от Пазителите. Сега трябва да си отивам. Събуди Флин и го отведи до реката, а после тръгнете по пътеката. И запомни, избрала съм тебе, не Флин. Накрая ще се окажеш сам.
Тя отстъпи назад.
— Почакай! — каза Каспар. — Какво значи „сам“? Но нея вече я нямаше.
Каспар остана неподвижен за миг; усещането за доволство и радост, което внушаваше присъствието й, се изцеди. Когато се обърна, видя, че Флин се съвзема.
— Къде е тя? — попита спътникът му, докато ставаше.
— Отиде си.
Флин отново изглеждаше унил и отпаднал. Доброто, сторено му от жената, си бе отишло с нея.
— Хайде — каза Каспар. — Чака ни път. Поне вече знам къде отиваме. — Вгледа се в лицето на спътника си и разбра, че Флин отново е обзет от отчаяние. — Не е далече — каза Каспар, за да го окуражи. Лъжеше, но беше обезпокоен от предупреждението на Хилди. — И ще можем да оставим това проклето нещо и да хапнем топла храна!
Без да отвърне нищо, Флин отново нагласи въжената сбруя на раменете си и взе торбата си. Каспар направи същото и когато бронята се люшна в хамака помежду им, тръгнаха.
Залата бе окъпана в меко кехлибарено сияние, но в пещерата напред цареше сумрак. В далечината се виждаше смътна светлина, тъй че Каспар реши да не търси дърва за факли. Пък и едва ли щеше да намери тук. Спряха за миг на прага и влязоха.
Смътната светлина отпред сякаш се отдръпваше, докато вървяха през сумрака на пещерата. В един момент Флин попита:
— Къде сме?
— Така и не попитах — отвърна Каспар. Беше решил, че ще е неразумно да казва на Флин, че се приближават към бреговете на Реката на смъртта.
Светлината започна да става по-ярка и най-сетне се озоваха пред отверстие към много по-голяма пещерна зала. Стените се издигаха толкова високо, че очите им не можеха да ги проследят нагоре, а повърхността изглеждаше странна и хлъзгава. Каспар посегна и я докосна. Да, наистина бе хлъзгава като сапун. Пътят им напред бе преграден от широка река, а в реката се виждаше нещо, което се приближаваше към тях. Каспар усети, че каквото и да, идва от отсрещния бряг. Приближи се още и се видя, че е ладия. Караше я мъж с тежък халат.