Откъслеците от разговора, който бе подслушал през нощта, го навеждаха на мисълта, че водата е повод за загриженост и за номадите. Реши, че са се запътили към някой извор, така че тръгна по пътя успоредно на тях.
След час забеляза, че разстоянието между него и номадите се увеличава. Те яздеха бавно, но по равен терен, докато той трябваше да се провира между нападали камъни. Пътят продължаваше равно по десетина-петнайсет разтега, след което се прекъсваше от цепнатини, срутени камъни и ровини, причинени от свличания по склоновете. Веднъж му се наложи да се спусне доста надолу, за да заобиколи един срутен участък.
Към обяд вече беше сериозно изтощен. Свали ризата си и я уви около главата си. Не знаеше откъде го знае, но смътно си спомняше, че като момче беше чул някой да казва, че тялото може да издържи на слънчевия пек, стига главата да е покрита. Отпи още глътка вода и задъвка останалото месо. Беше много кораво и ужасно солено. Удържа на жаждата да отпие повече, решен да си позволи само още една глътка, след като свърши с месото.
Доста време му отне, докато го сдъвче, но най-сетне го привърши и удари дългата глътка. Огледа околността.
Беше ловец. Може би не чак ловец като Талвин Хокинс, но познаваше достатъчно дива пустош, за да разбере, че положението му е бедствено. Какъвто и дъжд да навестяваше този суров край, правеше го много рядко, тъй като не се виждаха никакви следи от растителност освен бодливите дървета, осеяли нарядко пейзажа. Под скалите, на които седеше, нямаше, трева, която да си пробива път през цепнатините, а когато обърна един голям камък, видя, че няма нито мъх, нито лишей, който да расте отдолу. Тази земя беше суха. Ужасно суха.
Очите му проследиха хребета, по който вървеше, и той видя, че продължава на юг. На изток не се виждаше нищо освен скалиста равнина, на запад беше безводната долина. Реши да продължи още известно време по пътя и да търси всичко, което може да го опази жив. Номадите вървяха на юг и дори да не знаеше нищо друго, Каспар знаеше поне, че рано или късно ще стигнат до вода. А за да оцелее, му трябваше вода.
Защото точно това бе задачата сега: да оцелее. Имаше и други амбиции — да се върне в Опардум, да си върне трона на Оласко и да отмъсти на предателите капитан Куентин Хавревулен и Талвин Хокинс, бивши негови слуги. Докато вървеше, му хрумна една мисъл. Всъщност те двамата май не бяха предатели, след като ги беше осъдил на затвор на острова, известен като Крепостта на отчаянието. Но това бяха подробности — той искаше смъртта им.
Щеше да му се наложи да събере верни сили, за да си върне цитаделата. Талвин Хокинс най-вероятно бе принудил сестра му Талия да се омъжи за него, взел беше трона, а Хавревулен почти със сигурност бе станал негов главнокомандващ. Но той щеше да намери хора, които не са забравили, че тъкмо той е законният владетел на Оласко, и щеше да ги възнагради щедро, след като си върнеше властта.
Умът му кипеше и той нахвърляше в главата си план след план, докато се тътреше бавно по стария път. Но какъвто и план да се оформяше, първо трябваше да преодолее няколко сериозни препятствия. Като се почнеше с това, че се намираше в неподходящия край на света. Това означаваше, че ще му трябва кораб и екипаж, а това означаваше пари. А за да събере пари, трябваше да измисли начин да ги спечели или да ги вземе отнякъде. А това означаваше да намери цивилизация и ли каквото там можеше да мине за цивилизация на този континент. А да намери хора означаваше да оцелее.
Слънцето стигна зенита и точно сега оцеляването изглеждаше невъзможно. Нищо не се движеше, накъдето и да погледнеше, освен облачето прах долу, издаващо групата номади.
Прецени обаче, че стоенето на място само гарантира смъртта му. Трябваше да продължи да върви, докато има сили.
Тръгна отново.
Глава 2
Оцеляване
Каспар лежеше и умираше.
Беше се подслонил под една скална издатина, за да се скрие от следобедното слънце. Три дни беше вървял по пътя и тази заран водата му бе свършила. Беше замаян и объркан и беше легнал в сянката, за да изчака най-голямата жега да отмине.
Знаеше, че ако не намери вода до вечерта, най-вероятно утре на разсъмване няма да се събуди. Устните му бяха напукани, лицето му се белеше. Лежеше по гръб и се мъчеше да не обръща внимание на болката от мехурите по раменете си. Твърде уморен беше, за да позволи на болката да му досажда. Освен това болката поне му показваше, че все още е жив. Щеше да изчака, докато слънцето се смъкне на запад, и щеше да слезе в равнината. Пейзажът беше гол и безмилостен: натрошени камъни и твърда пръст във всички посоки. Разбираше, че магьосникът, който го бе прехвърлил тук, му беше дал съвсем малък шанс да оцелее. Това си беше пустиня във всяко отношение, нищо, че й липсваха пясъците, с които обикновено се свързва тази дума.