— Каспар — каза Флин. — Прехвърляме ли се? — Остави товара си и бързо смъкна въжената сбруя. — Мисля, че трябва да се прехвърлим.
Каспар настръхна. Знаеше къде са.
— Флин, върни се! — извика той, щом спътникът му закрачи към ладията. — Ние сме в Залите на мъртвите! Ако прехвърлиш реката, влизаш в царството на Лимс-Крагма! Трябва да потърсим пътеката от тази страна.
Забърза след Флин и го сграбчи, за ръката. Флин се обърна и Каспар видя на лицето му израз на пълно облекчение.
— Не, за мен свърши. Вече го знам. Аз преминавам. Каспар пусна ръката му, а ладията докосна брега. Мъжът с халата протегна подканващо ръка.
— Той чака — каза Флин. — Трябва да ида. — Свали кесията от колана си и я подаде на Каспар. — Пръстенът и още някои редки вещи. — Каспар я взе и остана замръзнал на място, а Флин отиде до брега, качи се на ладията и тя потегли. Флин го погледна през рамо. — Ако успееш, намери семейството ми в Крондор, нали? Ще се погрижиш за тях, нали?
Каспар не можеше да отвърне нищо. Гледаше смълчан как спътникът му се стопява в речната мъгла. Вече беше сам.
За първи път от началото на това странно пътешествие Каспар се почувства безпомощен. Погледна бронята и почти се предаде на отчаянието. Стоя скован цели пет минути, замаян от невероятността на всичко, което го бе сполетяло, откакто бе изгубил трона си. След това започна да се смее.
Не можеше да се спре. Ако съществуваше по-колосална шега, изиграна от съдбата на смъртен, не можеше да си въобрази каква ще е тя. Смя се, докато не го заболяха гърдите. Осъзна, че е на ръба на същата истерия, която бе обхванала Флин.
Отметна глава и изрева в диво предизвикателство:
— Тук ли свършва това? — И си отговори сам, с вик, който отекна в огромната зала: — Не! — Най-сетне се овладя и тихо добави: — Не.
Погледна отново бронята. След като беше мъкнал половината от нея през този континент, трябваше да се примири да понесе и цялата.
Нави дългото въже и го стегна около бронята, под мишниците. Приклекна, пъхна ръцете си през клуповете, приведе се напред и надигна бронята на гърба си.
Колкото и силен да беше, съзнаваше, че ще е смъртно изтощен, когато стигне там, където трябва да стигне. Но както често казваше баща му, колкото по-скоро започнеш, толкова по-скоро свършваш.
Изтласка от ума си образа на Флин, обърна се наляво, далече от реката, и тръгна да намери пътеката.
Не можеше да определи колко е вървял. Гърбът го болеше, стъпалата също, но продължаваше. В един момент му се стори, че се изкачва, и скоро след това видя пред себе си светлина.
Изкатери се с усилие и се озова в нова пещера. Тук усещането не бе така злокобно като в голямата зала. Каспар си помисли, че навярно е преминал някаква граница и отново се е върнал в онова, което наричаше в ума си обикновения свят.
Видя светлина в другия край на пещерата и забърза към нея. Загубил беше усет за време. Можеше да е бил дни в пещерата край Реката на мъртвите. Зачуди се дали хората там изобщо се уморяват и огладняват.
Излезе на планинския склон, на тясна пътека, водеща нагоре вляво и надолу вдясно. Погледна надолу с надеждата, че бастионът може да е под него — точно в този момент спускането бе много по-примамливо. По местоположението на слънцето прецени, че е към обед, тъй че трябваше да е бил в пещерите поне един пълен ден.
Тръгна нагоре.
Нямаше усет за разстояние на тази планина и това го дразнеше. Като ловец се беше гордял с острия си усет винаги да знае къде е. Но знаеше поне, че е изтекло време. Беше спал на пътеката, привързан за бронята, след като падна нощта, и отново наближаваше пладне, когато видя бастиона в далечината. Изглеждаше изникнал от самата скална фасада, с лице на изток, към издигащото се слънце. По негови изчисления бяха подходили към Града на мъртвите богове от изток, тъй че трябваше да е обиколил в пълен кръг около планината, за да се озове тук.
Затътри се нагоре по пътеката и скоро тя свърши пред голяма дъбова врата, достатъчно широка, за да пропусне малка кола. Не видя никаква дръжка, лост или чукало, затова заблъска с юмрук.
Няколко минути не последва нищо, после вратата се отвори широко. Отвори я мъж в напреднала възраст, сивокос и сивобрад, в груб домашнотъкан халат.
— Да?
— Търся Пазителите.
— Те не се виждат с никого — отвърна старецът и понечи да затвори вратата.
— Каспар, херцог на Оласко, едва ли е „никой“ — изръмжа Каспар и я запъна с крак. — Ето, покажи това на когото там трябва да го покажеш.
Мъжът погледна медния диск и кимна.
— Почакай тук.
След няколко минути се върна с друг, още по-стар мъж, и той попита: