Каспар примига.
— Като дървото в огъня. Да, биха могли само да… го променят.
— И не много всъщност. Биха могли да променят естеството му, но не и да променят местоположението му. Затова са намерили друго селение, измерение извън нашето, и са намерили свят, свят толкова огромен, че нашият свят би могъл да е само едно камъче на неговия бряг. Оковали са го и са го заровили дълбоко в недрата на най-голямата планина на онази планета. И там той пребивава до ден днешен.
— А щом е в това друго селение, защо представлява проблем?
— Ще ти спестя излишната теология, но помниш ли думите ми, че ако знаеш името му, той би могъл да те контролира?
Каспар кимна.
— Толкова могъщ е. За Великите богове би могъл да мислиш като за… регулатори, природни сили, ако поискаш. Природни в смисъл не като вятъра и дъжда, а по-скоро като есенцията на начина, по който е сглобена вселената — добро, зло, равновесието, строителя, твореца отвътре, дарителя на желания и въздържащия се. Светът на физическото и на мистичното — всички неща се управляват от тези регулатори.
— Добре — каза Каспар. — Но какво общо трябва да има всичко това с реликвата, която донесох тук?
— Не знаем. Това, което подозираме, е, че е от друго измерение.
— Отново не разбирам — каза Каспар, вече съвсем объркан.
— Не се съмнявам, че си чувал този израз: „Проклет да е в седемте ада!“ Каспар кимна.
— Е, всъщност няма никакви седем нива на ад или седем нива на рай. Или по-скоро, те са едно и също нещо. Боговете пребивават в първото ниво, ние във второто. Или, както твърдят някои, те са едно и също, но две поднива.
— Чакай малко — прекъсна го Каспар. — Обърках се.
— Белил ли си някога лук? — попита Самас.
— И съм белил, и съм ял.
— Тогава знаеш, че има много пластове. Представи си вселената като лук, съставен само от седем пласта. Това е малко условно, но е всеобщо възприетият брой. Тъй или иначе, приеми, че живеем на най-високото ниво, освен боговете. На най-долното има същества толкова чужди за нас, че не можем дори да си ги въобразим. Между тях и нас има същества, които варират от напълно чужди до твърде подобни на нас. Демоните идват от четвъртото и петото нива и с могъща магия могат да съществуват в нашия свят. Способни са да се хранят с жизнена енергия тук и да оцеляват, Дори да се възмогват. Демонът, който предизвика Войната на студенокръвните, или Войната на Изумрудената кралица, под което име предполагам, че я знаеш, беше от четвъртия кръг.
— Демон ли? — възкликна Каспар и се ококори. — Какъв демон?
— Някой друг път ще ти разкажа за това. Все едно, ако си чувал за същества, наричани Ужасите, те живеят в шестия кръг. Те изсмукват жизнената енергия от всичко, което докоснат в това измерение на реалността. Могат да съществуват тук, но щяха да съсухрят дори тревата под краката си. Съществата от седмото ниво не могат дори да оцелеят тук — те събират енергия от самия въздух и от светлината толкова бързо, че биха се самоунищожили, заедно с почти всичко около тях. Бронята според нас е от втория кръг, плоскостта на съществуване непосредствено под нас. Но това са само предположения и не бих ти препоръчал да взимаш решения, основани на тази хипотеза.
— При цялото ми уважение, Самас, но какъв беше смисълът от тази лекция? — каза Каспар.
— За да можеш да разбереш колко огромна е арената, на която играеш. Жената, която ти даде диска?
— Да, вещицата?
— Не е никаква вещица. Образът на диска е на Арч-Индар.
— Но ти каза, че е мъртва.
— Мъртва е. Това, което си срещнал, е спомен за нея. Каспар зяпна невярващо.
— Но аз говорих с нея! Тя махна с ръка и Флин заспа! Даде ми диска и той си беше съвсем истински.
— О, тя е реална. Но е само спомен за Богинята. Ако си спечели достатъчно поклонници през столетията, може да се върне. Но засега трябва да разбереш колко могъщи са Великите богове. Толкова са могъщи, че споменът за някой от тях живее като самоосъзнаващо се, съзнателно същество, цялост сама по себе си.
Каспар изправи рамене.
— Аха. Нищо не се унищожава.
— Да! — каза Самас и плесна с ръце от радост. — Ето че наистина разбираш! Все едно, че ако умреш, един-едничък косъм от главата ти пада в почвата и съхранява всички твои спомени и воля. Това е лоша аналогия, но е най-доброто, което мога да предложа, когато съм трезвен.
— Доколкото разбрах, сте орден на въздържатели — засмя се Каспар.
— Свършихме си бирата и виното преди три години. Това е една от причините Пазител Андани да отиде в Крайморски Испар. Иначе нямаше да пия само вода. Този магьосник, за когото ни разказа, Лесо Варен…
— Да?
— Мисля, че той не е смъртен.