Те се издължиха, сякаш израстваха от основата, и се кръстосаха пред лицето му. Тръгнаха по кръга, като очертаваха спирала, докато се извисяваха. Видя да изникват нови шпилове и скоро бе обкръжен от златен цилиндър светлина.
После всичко изчезна. Каспар усети, че го пронизва непоносим за човек студ, студ толкова зашеметяващ, че не можеше дори да изохка.
А след това настъпи пълен мрак.
Имаше чувството, че се рее във въздуха. След това отвори очи. Слънцето грееше в лицето му и изпитваше лек студ.
Щом усещането за полет заглъхна, осъзна, че се намира на твърда повърхност.
Надигна се рязко.
Седеше на мраморен под. Пресегна се и докосна камъка. После се огледа и сетивата му за миг се объркаха.
Изправи се. Подът беше накъсан на равни интервали от колони, врязаните по повърхността им жлебове им придаваха текстура. Той отиде до една от тях и я докосна. Беше гладка и на допир приличаше на слонова кост.
Между колоните висяха копринени драперии от прозрачна бяла мъгла, полюшваха се от лекия полъх на вятъра. Той вдигна очи и видя стъклен таван, през който се процеждаха слънчеви лъчи.
Никакви други белези нямаше и след миг колебание той реши да тръгне към източника на вятъра.
След като мина през няколко завеси, се озова пред една, която не беше забулена в мъгла, и това, което видя, го накара да спре в почуда. Намираше се на планински връх, а долу под него се виждаха увенчани със сняг други върхове, и облаци, от които се отразяваше следобедната слънчева светлина. Пристъпи до ръба и предпазливо погледна надолу.
Как бе надвиснало това място над облаците не можеше да се определи, но от ръба Каспар виждаше, че няма никаква физическа връзка с планините. Въздухът тук трябваше да е ужасно студен и рядък, може би дори недостатъчен за дишане, но Каспар се увери, че е свеж и богат, макар и наистина студен.
— Забележителна гледка, нали?
Каспар се обърна рязко.
Там, където допреди малко имаше само празен под, сега се издигаше нисък пиедестал, от същия бял камък, увенчан с широка гладка плоча, на която седеше мъж.
Беше светлокож, с къдрава светлокафява коса, кафяви очи и волева челюст. Възрастта му беше трудно да се определи — в един миг приличаше на годините на Каспар, а в следващия — почти на момче. Носеше проста светлосиня туника и бели панталони, и беше босоног.
— Да — бавно отвърна Каспар. — Забележителна гледка. Мъжът слезе от колоната и щом стъпалата му докоснаха пода, колоната изчезна.
— Малцина изобщо получават шанса да я видят. Това е, така да се каже, Покривът на света. — Приближи се и застана до Каспар. — Като много други неща, рядко си правя труда да я забелязвам, докато не видя нещо друго, на което да се възхитя, и тогава се спирам, за да си напомня колко е удивителна. Това там са двата най-високи върха на света, знаеш ли го?
— Не — отвърна Каспар. — Не знаех.
— Южният връх се нарича Слона и е само с две стъпки по-нисък от северния, който се нарича Дракона. Можеш ли да си представиш? И двата са над тридесет хиляди стъпки и само две стъпки разлика между тях?
— Тридесет хиляди стъпки? — възкликна Каспар. — Би трябвало да премръзна до смърт. Преследвал съм гигантски овни в планините в родния си край, по високите проходи, които са над десет хиляди стъпки, и някои хората ми се разболяваха дори на тази височина, и беше смразяващо дори през лятото. Как е възможно това?
Мъжът се усмихна.
— Просто е. Ти не си тук.
— Къде съм тогава?
— Ти си някъде другаде. Но нека това не те обезпокоява прекалено. Не разполагаме с много време, тъй че да минем на въпроса защо си тук.
— Дълга история.
— Знам историята. Няма нужда да я преразказваш, Каспар.
— Ти ме познаваш?
— Знам всичко, което има да се знае за теб, Каспар, бивш херцог на Оласко, от мига, в който неволно стъпи на крачето на котенцето на Талия и тя не искаше да ти говори цяла седмица…
— Бях на дванайсет! — … до какво закусва днес със Самас.
— Кой си ти?
— Аз съм Калкин.
Каспар помълча за миг, след което промълви:
— Богът? Мъжът сви рамене.
— Етикети, титли, категории, всички те са… толкова ограничаващи. Да кажем просто, че съм „същество“, и ще се разберем.
— Но…
Калкин вдигна ръка и усмивката му се разшири.
— Нямаме време за спорове. Виж, зная, че имаш някои въпроси, но нека да си спестим време и ме остави аз да ти кажа някои неща, след което можеш да зададеш няколко въпроса и после можем да те върнем в бастиона.