Каспар можа само да кимне.
Калкин понечи да седне и изведнъж на коравия под се появи голям светлосин диван.
— Заповядай, седни.
Каспар се обърна и видя друг диван зад себе си. Седна.
— Бих ти предложил нещо за ядене или пиене, но зная, че не си нито гладен, нито жаден. Някои хора това ги отпуска.
— Не съм сигурен дали в този момент е възможно — отвърна Каспар.
— Добре. Та откъде да започнем? — каза Калкин. — Какво ще кажеш да започнем с онова нещо, дето го мъкнеш насам-натам?
— Да — каза Каспар. — Ще е добре за начало.
— То не е броня. То е конструкция. Нещо, което би могъл да си представиш като одухотворена машина. Представи си, че си накарал своя майстор на играчки да ти направи голяма дървена играчка, която може да върви и, заради аргумента ни, да разбира някои основни команди и да изпълнява заповедите ти. Колкото е разликата между требушета и прашката. Та това нещо се нарича талной.
— Талной?
— От езика на създателите му. В свободен превод: „много труден за убиване“.
— Убиване? Нали е някакво механично устройство?
— Много повече от това е. То… има дух в себе си, или душа. То… не е нещо, което лесно може да се обясни. Неточно каквото брат Аншу каза, че е — нещо много грешно. Душата вътре не е поставена там по нейна воля.
Каспар поклати глава.
— Това е зло.
— Много — каза Калкин. — Вярвам, че още помниш повечето от лекцията на Пазител Самас по темата?
— Да.
— Добре, защото сега ще ти предложа нещо повече за размисъл. Ако се придвижваш от по-високите към по-ниски кръгове или равнини, от това, което наричаме Първото ниво… — той описа кръг с ръка — един вид, където сме ние сега, и се придвижваш към Последното ниво, законите, управляващи вселената, се променят. Някои са твърдели — понякога векове наред, — че всяко селение си има своя система от правила, свои „правилно“ и „грешно“, свои „добро“ и „зло“, и че всичко е относително. Други твърдят, че доброто съществува в единия край на спектъра, а злото в другия. Накратко, просто приеми, че каквото и да си мислиш за подобни дискусии, онова, което съществува в петия кръг или равнина, е редно да си стои там!
Каспар не отвърна нищо.
— Това нещо, талной, е трябвало да си остане във втория кръг на сътворението. Изобщо не е трябвало да идва в Мидкемия!
— Как е дошло тук? — попита Каспар.
— Много дълга история, която нямаш време да чуеш.
— Защо не, ако нямаш нищо против, че питам?
— Ами, имам, но не толкова, колкото имаш ти. Ти умираш.
Каспар се сепна.
— Какво?
— Ти всъщност не си тук. Ти си някъде другаде, по средата между живот и смърт, и колкото по-дълго се задържаш тук, толкова по се приближаваш до смъртта, а прехвърлиш ли онази река… — Калкин сви рамене. — Повече не мога да направя.
— Но ти си бог. Калкин махна с ръка.
— Не мога да си пъхам носа в работата на Лимс-Крагма. Озовеш ли се в нейното владение, тя е единствената, която може да те върне. А няма навика да го прави. Тъй че, след като знаем, че времето е важното, позволи ми да ти изтъкна няколко също важни неща.
— Както казах — той вдигна един пръст, — това нещо, което носиш насам-натам, не е трябвало изобщо да се донася в този свят. — Каспар отново понечи да заговори и усмивката на Калкин се стопи. — Недей. Добре, един от Господарите на дракони, както ги наричате вие, го е донесъл тук като плячка. И била спечелена трудно и… ами, не е трябвало да се опитват да правят набег в онова селение. Все едно, било е преди моето време и ние — тези, които наричате богове — открихме, че е тук, едва постфактум.
— Защо не го върнахте тогава? — попита Каспар. Калкин се засмя, с груб и горчив смях, след което поклати глава.
— Смъртни! — Наведе се напред. — Не мислиш ли, че щяхме да го направим, ако можехме? Ние сме затворени в това селение! Ние сме част от този свят.
— Но на мен ми казаха, че Безименния е затворен в друго селение!
Калкин стана, явно изгубил търпение.
— Винаги става така, когато се опитваш да обясниш. — Обърна се към Каспар. — Нямаш време. Достатъчно е да се каже само, че когато боговете, за които мислиш като за Великите богове, онези, които Самас би нарекъл Регулаторите, съберат умовете си за нещо, биха могли да го постигнат. Това се е случвало веднъж! — Вдигна пръст. — Веднъж. Разбра ли?
— Да, изтъкна го убедително.
— Добре, защото сега се каня да ти покажа нещо друго.
Калкин махна с ръка и павилионът изчезна. За миг двамата потънаха в сива пустош, а после изведнъж се озоваха някъде другаде.