— Това е хаос. Как тези хора пазят реда?
— По същия начин като колония мравки или пчелен кошер — по инстинкт. Всеки знае какво трябва да прави и никой не се грижи за съдбата на индивида. Ако се намери някой достатъчно умен и силен, за да убие караната, на следващия ден той ще е караната и ще бъде поздравен с възгласи от управляваните, защото се е доказал по-силен за владетел и следователно би могъл по-добре да защитава своите поданици и васали.
Изведнъж се озоваха другаде и Каспар усети, че въздухът е много по-топъл.
— Сега сме на друг континент — каза Калкин. — Тук е следобед. Долу е в ход нещо, което би могъл да наречеш „игри“.
Каспар погледна надолу и видя стадион, най-малко три пъти по-голям от този в град Кеш. Прецени, че в него седят поне двеста хиляди зрители.
На арената бяха оградени няколко зони. И във всяка се вихреха ужасии.
В една бавно подкарваха някакво същество, подобно на слон с крокодилска кожа и без хобот, а с лице по-скоро на ленивец, и то тъпчеше други същества.
В друга зона подпалваха хора и ги пускаха да бягат, докато не паднат и пламъците не ги погълнат.
Накъдето и да погледнеше, виждаше болка и страдание, а съществата по седалките виеха от удоволствие и се смееха. На много места виждаше двойки, възбудени от кръвопролитията, да се съвкупяват, без да обръщат внимание на съществата около тях.
Някакъв мъжкар дасати гледаше към арената, където дребни, подобни на кучета твари разкъсваха хора. Съседът му се надигна, опря крака си в гърба му и го бутна на арената. Изненаданият дасати падна сред озверелите животни, а съществата около него и убиеца му изпаднаха в неистов смях.
— Самас е прав — промълви Каспар. — Злото е лудост.
Изведнъж отново се озоваха в павилиона. Двата светлосини дивана се появиха пак и Каспар се отпусна тежко на единия.
— Защо ми показа това?
— Защото вече започваш да разбираш защо онова нещо, което мъкнеш от седмици, трябва да бъде махнато.
— Ами, щом не можеш да го върнеш там, не можеш ли да го унищожиш?
Калкин го изгледа изпепеляващо.
— Знам, ако можеше, щеше да си го направил. — Каспар се отпусна на дивана. — Какво трябва да направя?
— Ние, боговете, може да не можем да го махнем от този свят, но вие, смъртните, можете.
— Как?
— Трябва да потърсиш онези, които са те поставили в сегашното ти затруднение. Едва ли можеш да бъдеш наречен невинен зрител, Каспар, но пък и никога не си бил главната грижа за тези хора. Твоят спътник, Лесо Варен, беше. Самас ти каза на кого служеше магьосникът и може би малко за природата на това същество, но това, което не знаеш, е, че твоят враг, Талвин Хокинс, също служи на други: на Конклава на сенките.
— Никога не съм чувал за тях — каза Каспар.
— Разбира се, че не си. Нямаше да са толкова тайна организация, ако беше чувал. Дори Лесо Варен беше в неведение за тях. Знаеше, че някой му се противопоставя, но не и кой.
— Къде да ги намеря? Калкин се усмихна.
— Виж, това е проблем.
— Не знаеш ли? Мислех, че си богът на знанието. Калкин се засмя.
— Аз? Едва ли. Онова достойно същество бе известно като Водан-Хоспур, поне преди Войните на хаоса. Той е един от четиримата липсващи богове. Не знаем дали е мъртъв, или просто… някъде другаде. Аз просто се грижа за знанието, докато той се върне. — И добави с широка усмивка: — Във вашата държава ме наричате Банат!
— Богът на крадците! Калкин се поклони.
— И Хитреца, и Шегаджията, и Нощния скитник, наред с други имена. Кой по-добре би пазил знанието от един крадец, а? — Стана. — Хайде, трябва вече да те връщаме. Времето ти тук е на изчерпване.
— Но къде да намеря Конклава?
— Ако знаеш и попаднеш в лоши ръце, преди да си ги намерил, може да нанесеш големи щети. Други вече знаят за съществуването на талноя и несъмнено го търсят. Което означава, че търсят и теб.
— Как да скрия такова нещо?
— Не го криеш — отвърна Калкин. — Спомни си как уби вергона с меча на талной.
— Кое?
— Онова демоноподобно същество, което уби Макгоин.
— Аха.
— И талноят дойде да си вземе меча, нали?
— Да.
— Просто вземи меча и той ще те следва.
— Искаш да кажеш, че не е трябвало да го мъкна нагоре в планината?
Калкин се опита да не се разсмее. Не успя.
— Да — рече, задавен от смях. — Не трябваше. Изкаран от търпение, че е жертва на шега, Каспар каза:
— Добре де, а какво да направя, да го облека в монашески халат и да го наричам брат ли?
Калкин отново се разсмя, след което най-сетне се овладя.
— Не. Но вземи онзи пръстен, който носиш в кесията си, и си го сложи. Сложи другата си ръка на талноя и мисли за монах, и това същество ще прилича на монах за всеки, освен за най-могъщите духовници или магьосници.