— Колко?
— Триста златни монети или еквивалента.
Каспар помисли. Беше евтино според оласконските мерки, но там всичко беше по-евтино. У дома беше повече от годишната печалба на майстор дърводелец, тук два пъти повече, тъй че капитанът можеше да си купи хубаво малко ханче или да подхване добра търговия.
— Кога мога да го видя?
— Утре. Привършват с разтоварването на стоката преди обед и остава където си е. Капитанът бърза да продава, тъй че може и да смъкне от цената.
— Ще съм там след съмване — каза Каспар и допи ейла си.
— Ще се срещнем там — отвърна Карбара и стана. — Ще донесеш ли и моята цена?
— Десет процента от цената за кораба, да.
— Разбрахме се — рече слабият мъж и напусна гостилницата.
Каспар се отпусна на стола си. Нещо не беше съвсем наред с Карбара. Прекалено нервен беше около сделката. Да, за него това беше повече от месечна печалба, но Каспар допускаше, че има и други източници на доход. Все пак разбираше от измяна и коварство и знаеше, че рано сутринта, когато из улиците вече е оживено, но все още сумрачно, могат да се случат много неща в някоя задънена уличка оттук до кейовете, неща, на които местната полиция можеше и да не обърне внимание.
Реши да си легне рано и да обмисли какво ще прави на заранта. Кимна за лека нощ на собственика и се качи на горния етаж.
Талноят стоеше неподвижен в ъгъла. За да не му задават излишни въпроси, Каспар беше поръчал постеля уж и за него, бе я проснал на пода до вратата. Сигурно беше излишна мярка на предпазливост, тъй като собственикът на пивницата изглеждаше безразличен към всичко, освен да си вземе парите.
Първата нощ, в която преспа в стаята, Каспар малко се притесняваше, че съществото си стои така в ъгъла. На няколко пъти се буди. То не беше помръднало. Странно беше, че докато носеше талноя от едно място на друго, не се беше тревожил, че спи близо до него. Но след като вече знаеше, че този странен механизъм е способен на независими действия — макар и само когато му заповядаше, — близостта му го безпокоеше.
Легна и заспа, измъчван от сънища за жестоката, лишена от обич раса, обитаваща едно мрачно селение.
Крачеше бавно в предутринния сумрак. Откъм залива се влачеше необичайна за сезона мъгла и гласовете сякаш отекваха отникъде. Градът се беше пробудил и раздвижил рано: уличните продавачи теглеха количките си, дюкянджиите подготвяха сутрешната си стока, жени бързаха към пазара.
Каспар нямаше представа къде точно може да го нападнат, но прояви благоразумието да се спусне към пристанището по обиколен маршрут. Ако някой го нападнеше от засада, щеше да е човек, способен да чете мислите му. Беше си сложил пръстена, преди да излезе, и каза на талноя да убие всеки, който се опита да открадне ковчежето. Отбеляза си часа и се закле да се върне в пивницата в безопасен срок.
Спря в гостилницата и каза на собственика да не влиза в стаята му: даде ясно да се разбере, че на „слугата“ му е заповядано да се справи с всеки натрапник. Собственикът като че ли го досмеша от това, но все пак кимна и каза, че можело да прати зет си да почисти.
Никой не го дебнеше по пътя, който си беше избрал, но Каспар знаеше, че ако Карбара има поне малко ум, засадата ще е близо до кейовете, защото там по-малко хора щяха да забележат улична свада и по-малко щяха да полюбопитстват, дори да я видеха. Така че се доближи до кейовете откъм западната страна, далече от определеното място за срещата. Небето започваше да изсветлява, но мъглата щеше да се вдигне чак след два-три часа.
Стигна до място, откъдето можеше да види очертанията на пристаналия кораб, осветени от двата фенера на носа и кърмата. Май щеше да свърши работа.
Задържа се няколко минути, без да забравя за пръстена на ръката си, макар да не изпитваше неприятното усещане, бележещо границата на безопасния период. Вече се съмваше и той видя Карбара — крачеше напред-назад до кораба. Каспар облегна гръб на входната врата, в чиято ниша се беше прикрил, и реши да изчака, докато се съмне съвсем, и да види какво ще стане.
Мина още половин час. Карбара крачеше нетърпеливо. Към кораба се приближиха докери, завикаха на моряците и се заеха да довършат разтоварването, което бяха започнали предния следобед.
Най-сетне Каспар реши, че и да има подготвена засада, тя трябва вече да е изоставена, тъй като пристанището вече бе твърде оживено. Освен това му оставаше съвсем малко време, за да поговори с капитана и да се върне в странноприемницата.
Приближи се до кораба и каза: