Но все пак загубата на херцогството отново започна да го гнети. Седеше умислен. Това не беше неговото херцогство. Беше родният му дом, вярно, но той вече не властваше тук, нямаше да си върне трона. Първоначалният безумен план за отмъщение отдавна се бе превърнал в отчаяна борба, носеща неизбежна заплаха, която щеше да унищожи този град, тази страна, сестра му и нероденото й дете. Не, Каспар трябваше да изостави старите чувства. Мъстта вече не беше възможна… нито дори желана. Честно казано, ако беше на мястото на Тал Хокинс, изобщо нямаше да му прости. Щеше да поиска смъртта му.
Стана да се върне в стаята си и видя, че един мъж в ъгъла го гледа. Беше го забелязал — слабичък мъж — още на влизане и му се беше сторил някак смътно познат, но лицето му оставаше скрито под голямата шапка, а и в ъгъла беше загърнат в мрак. На няколко пъти Каспар беше хвърлял поглед към него и всеки път мъжът като че ли бе потънал в мислите си, съзерцаваше съдържанието на халбата си. Този път обаче за много кратък миг погледите им се кръстосаха, преди мъжът да извърне очи.
Каспар уж тръгна да излиза, но в последния момент се обърна и с две крачки преодоля разстоянието, което ги делеше. Другият мъж се оказа бърз, както Каспар всъщност очакваше. Много бърз — скочи и извади кама.
Каспар едва успя да парира удара й със своята, после заложи на предимството си в ръст и сила и го блъсна. Мъжът залитна и падна на стола си, главата му се удари в стената.
Хората наоколо се заотдръпваха — крамолите бяха нещо обичайно в този хан й никой не искаше да се забърква, преди да е разбрал кой с кого се бие, особено ако са извадени и оръжия.
Докато ханджията се приближи с дебелата си тояга, Каспар вече бе приковал мъжа до стената и бе настъпил камата му. Собствената му кама беше опряна в гърлото на мъжа.
— Здрасти, Амафи. Какво ще кажеш да уредим нещата така, че нито Талвин Хокинс, нито аз да ти резнем гърлото?
Бившият квегански убиец, слуга на Талвин Хокинс повече от година, преди да го предаде, отвърна:
— Ваше великолепие! Едва ви познах.
Ухилен, Каспар му прошепна тихо, за да не могат да чуят другите в гостилницата:
— Но ме позна все пак. И какво се канеше да направиш? Да размениш главата ми срещу свободата си?
— Не, господарю, никога не бих направил такова нещо — зашепна в отговор Амафи. — От година живея, без да си отварям устата, върша най-черната работа, за да оцелея. Боях се, че вие ще ме познаете. Чаках само да се оттеглите, за да мога да се измъкна незабелязано.
Каспар се изправи, а ханджията усети, че боят е приключил, обърна се и се върна зад тезгяха. Каспар протегна ръка и помогна на Амафи да се изправи.
— Ти си лъжец и предател и нито за миг не бих повярвал, че след като се прибера в стаята си, нямаше да затичаш към цитаделата и да размениш живота ми за свободата си. Налага ми се обаче да прибягна до услугите ти, което ще помогне главите и на двама ни да си останат на раменете. Хайде, ела. Тук не е мястото да си разправяме истории.
— Разбрано, ваше великолепие.
Каспар отиде до тезгяха и купи вино, взе и две чаши. Махна на бившия убиец да тръгне пред него.
— Прощавай, но доста време ще мине, преди да си позволя да съм с гръб към теб.
— Разумен човек сте, ваше великолепие.
Стигнаха до стаята. Амафи отвори вратата, пристъпи вътре и замръзна.
— Спокойно — каза Каспар. — Това е моят… слуга.
Амафи влезе в стаята.
— Ама той… не се движи.
— Има железни нерви — отвърна Каспар. — Сядай на леглото.
Самият той отиде до прозореца и седна на перваза. В стаята имаше само една масичка и много мръсен умивалник с кана застояла вода. Каспар напълни чаша вино и я подаде на Амафи, после наля и на себе си.
— Имам много за разказване, Амафи, но бих искал първо да чуя твоята история.
— Нищо мистериозно няма. Докато бях на служба при Талвин Хокинс, се стараех винаги да знам как мога бързо да се измъкна, където и да сме. Стар навик ми е, а макар да не знаех подробности, ми беше ясно, че господарят ми е въвлечен в нещо непонятно за мен, което пък рано или късно винаги означава беда. Докато господарят ми проучваше цитаделата, за да намери начин да ви надвие, когато вие го предадохте…
— Предадох го, нали?
— Да, ваше великолепие. Но пък мисля, че той го очакваше. Прецених, че е човек, неспособен да наруши клетва, така че разчиташе вие пръв да го предадете, когато пое службата при вас.
Каспар се засмя горчиво.
— Значи ако не го бях предал с опита за покушение срещу Родоски, той все още можеше да е на служба при мен, а аз все още да съм херцог на Оласко?
— Вероятно, ваше великолепие. Кой съм аз, че да знам такива неща? Все едно, когато ми стана ясно, че цитаделата Ще падне, просто изчаках и смъкнах униформата на един убит кешийски войник. Напуснах цитаделата с победоносната войска, а говоря сносно кешийски, тъй че никой не забеляза. Бях просто един от воините псета, с кръв по туниката. По пътя до пристанището се вихреше такова плячкосване и пиянство, че беше съвсем просто да се мушна в една празна сграда и да се крия няколко дни. Канех се да напусна Опардум, след като вие изчезнахте, но за жалост нямам средства.