— Аз ще съм в съседната стая до закуската, господа. Сутринта имам уроци, но ако ви потрябвам, можете да помолите който и да е ученик да ме доведе. Всички знаят кой съм. Тук сме малка група…
— Ясно — отвърна Каспар. — Допускам, че ще имаме много въпроси, но щом сте зает сутринта, ще ви ги спестим.
Момчето излезе, а Каспар легна и се зави с одеялото. Амафи също легна, духна свещта и попита:
— Господарю, какво ще правите сега?
— Ще спя, Амафи.
— Искам да кажа, след като си идем оттук? Каспар помълча, после каза:
— Имам някои идеи, но нищо, което да съм готов да обсъждам. Лека нощ, Амафи.
— Лека нощ, господарю.
Каспар се втренчи в тавана. Въпросът всъщност бе съвсем на място. Съвсем беше затънал в донасянето на талноя и на предупреждението на Калкин до Конклава на сенките — и освен че искаше да види сестра си, всъщност нямаше никаква представа какво ще прави.
Сънят така и не идваше.
Каспар и Амафи бяха гости на Пъг и семейството му вече от три дни. Каспар бързо разбра, че са на почти легендарния Остров на чародея, от който смесица от мълва и магия държеше корабите на разстояние. Мълвата беше за ужасии, споходили стъпилите на острова, а магията се състоеше от няколко илюзии, от които иначе пасторалният и безметежен остров изглеждаше не чак толкова гостоприемен за всеки, който се доближи до него.
Островът беше красив и тъй като сега на север бе късна пролет — целият разцъфтял.
За стария убиец това бе първият отдих без неприятности за цяла година, а за Каспар беше място, където да се разтовари от ужасната отговорност, която бе изпитал, откакто срещна Флин и другите.
Сутринта на четвъртия ден Маликаи завари Каспар да седи в голямата градина зад вилата и да слуша урок, преподаван от учителка, която имаше сякаш леко оранжева кожа. Като се изключеше това, беше много привлекателна. Каспар едва успяваше да схване предмета на разсъжденията й, но както и в университета в Новиндус, простият факт, че тези жадни за знания млади умове се образоват, го изпълваше с възхищение.
— Добър ден, Каспар — каза женски глас зад него. Каспар се обърна и видя съвсем неочаквано лице.
— Роуена! — промълви той и стана.
— Какво…? Тя се усмихна.
— Тук съм Алисандра, това е истинското ми име. Каспар се засмя.
— Значи си била една от агентите на Пъг?
— Да, също като Тал.
И го подкани с жест да тръгне с нея.
— Едва не загинах от ръцете на онзи безумец, знаеш ли.
— Накрая… нещата се обърнаха — каза Каспар. — Много късно разбрах на какво съм се съгласявал.
— О, не те виня за това — отвърна тя ведро, с изкусителната си както и преди усмивка. — В края на краищата, беше ми наредено да се сближа с Варен и да видя дали няма някоя слабост. Но той не ме намери за интересна в този смисъл. Изпитваше наслаждение да ме реже къс по къс. — Каза го сякаш съвсем между другото. — Чудесна работа свършиха с изцеряването на раните ми. Нито един белег не ми остана.
Каспар беше объркан. Докато я познаваше като лейди Роуена от Талсин, третата дъщеря на дребен благородник в затънтено баронство някъде в Мискалон, тя бе най-съблазнителната жена, която бе срещал. Тук обаче беше различна. Поведението й му внушаваше чувството, че гледа на случилото й се някак отдалече, все едно е станало с някоя друга.
— Е, дори да си изпълнявала чужди заповеди, все пак беше под моя закрила. Аз позволих това да стане.
— Да, така е. Но в края на краищата аз бях там, за да те убия.
Каспар замръзна.
— Наистина ли?
— Само след като открия какво върши Лесо обаче.
— И откри ли?
— Не. Но те още проучват онова, което намериха в цитаделата. То е нещо… много странно според онези, които разбират от такива неща.
— А ти? — попита Каспар. — След като вече си добре, ще се върнеш ли при семейството си?
Тя се разсмя — със същия звънък смях, който той помнеше така добре от времето, когато лежаха в прегръдките си толкова много нощи в Опардум.
— Семейство? Нямам семейство. Има нещо сбъркано в мен, Каспар, или поне като че ли така мислят някои. Не че обичам да наранявам хората, но не ме интересува дали ги боли. Разбираш ли?
И Каспар изведнъж разбра.
— Ти си съвършеният убиец.
— Е, за съвършенство не знам, но определено не изпитвам разкаяние. Теб те намирах за много забавен и като любовник беше добър и силен, но ако издъхнеше върху мен, щеше да ми е все едно. Тъй че според Пъг най доброто за мен е да стоя тук и да работя за него.
— Съгласен съм.
Тя се усмихна и го стисна за ръката.
— Е, трябва да тръгвам. Ако видиш сестра си, предай й поздравите ми.