— Ще й предам — отвърна той и докато гледаше как Алисандра се отдалечава, сърцето му се изпълни с дълбока тъга.
По-късно същата сутрин Маликаи дойде и му каза:
— Магнус иска да поговори с вас. Каспар го последва през градината.
Магнус — стоеше до някакви уханни цветя, чието име Каспар не знаеше — каза:
— Уредено е да посетите сестра си.
— Кога?
— Сега! — каза Магнус и сложи ръка на рамото му. Изведнъж се озоваха в „Речната къща“.
— Има една заделена стая за вечеря в дъното. Сестра ви ви чака там.
Каспар влезе в стаята. Наталия седеше на масата.
— О, Каспар — ахна тя, стана и пристъпи към него. Бременността й личеше. Целуна го. — Мислех, че никога вече няма да те видя.
— И аз мислех, че няма да те видя никога вече.
— Колко си отслабнал…
Той се засмя.
— А ти не си.
Тя се изчерви.
— Да. Ще имаме син, така поне казват акушерките. До два месеца трябва да родя.
Каспар пресметна.
— Не си е губил много времето, а?
Наталия седна, подкани Каспар също да седне, звънна със звънчето на масата и Маджери се появи веднага.
— Можете да започнете да сервирате.
— Да, ваша светлост.
След като Маджери излезе, Каспар се засмя.
— Ваша светлост! Да де, ти вече си херцогиня.
Тя се наведе над масата.
— Каспар, зная, че…
Той я потупа по ръката.
— Няма нищо. Наистина съм добре.
— Вариан е добър човек. Двамата с него никога няма да… Е, уважавам го и той е мил съпруг. И е добър управител. Държавата ни е в добри ръце.
Каспар въздъхна.
— Държава? Вече не.
— Е, ако е някаква утеха, следващият херцог на Оласко ще носи твоята кръв в жилите си.
Каспар се засмя, плесна по масата и рече:
— Не мога да ти опиша колко ме прави щастлив точно тази новина.
Маджери донесе супата и ако се съдеше по миризмата, Каспар вече знаеше, че ще му хареса ужасно. Щом тя излезе, той грабна лъжицата и каза:
— Двойно по-щастлив съм, че те срещам тук, скъпа ми сестро, защото ако това ядене е като първото, което получих тук миналата седмица, те чака истински пир.
Говориха до късно. След вечерята Каспар си поръча подсилено вино, а тя чай. Накрая откриха, че са изчерпали всичко за казване. И двамата знаеха защо.
Тал влезе и каза:
— Ваша светлост, каретата ви чака. Наталия стана и го целуна по бузата.
— Благодаря ти за брат ми.
— Винаги сте добре дошли. Ще изчакам отвън да се сбогувате.
Щом останаха сами, Каспар попита:
— Да те изпратя ли?
— Не. Някой може да те познае дори в този късен час. По-добре да си тръгна сама.
Прегърна го. Каспар отрони:
— Може би няма никога вече да се видим.
— Какво ще правиш?
— Все още не знам, но едно нещо открих през тази година и то е, че този свят е просторно място с огромни възможности за човек, който иска да започне на чисто. Когато започна, ще ти се обадя.
— Дано боговете те закрилят, братко. Целуна го и почти избяга, за да не се разплаче. Тал отново влезе и Каспар каза:
— И аз ти благодаря.
Тал сви рамене.
— И двамата я обичаме по свой начин.
Каспар се засмя.
— Иронията не е силната ти черта, но я усещаш, нали?
— Това, че можех да обичам сестра ти, докато желах смъртта ти? — Тал кимна. — Изобщо не можах да обикна Наталия така, както един съпруг би трябвало да обича жена си.
— Но намери момичето, за което си предопределен?
Тал сви рамене. На лицето му се четеше смесица от съжаление и примирение.
— Теал не е момичето, което познавах в селото ни. Тя е… променила се е. Никога няма да е истински щастлива, поне така мисля. Била е изнасилвана толкова пъти, че дори не иска да знае кой е бащата на сина ни. Отнасям се с него като със свое дете, но… за нея никога няма да е същото. Но има добри дни, седмици дори. — На лицето на Тал се изписа униние. — Тя никога не плаче, Каспар. Никога. Бих се зарадвал, ако се разплаче поне веднъж.
— Поел си тежко бреме.
— Кой друг можеше да й върне поне мъничко от онова, което ти й отне?
Каспар не можеше да каже нищо в своя защита.
— Алисандра каза да ти предам поздрави. Тя е добре.
Тал се засмя, но в смеха му имаше горчива нотка.
— Толкова млад бях, когато я срещнах… Мислех си, че е любовта на живота ми. Беше жесток урок.
— Още една, която никога не плаче.
След дълга пауза Тал каза:
— Ако имаш късмет да срещнеш жена, която можеш да обикнеш безрезервно, направи го. Защото тогава ще знаеш, че боговете наистина са ти простили.
Каспар кимна и каза:
— Трябва да се връщам. Как ще стане?
Тал му подаде едно кълбо, изработено от някакъв златист метал, много по-лек от златото.
— Натисни ето тук и ще се върнеш във вилата.
— Довиждане тогава, млади Талвин Хокинс, макар вече да не си толкова млад, колкото беше, когато те срещнах. Ще се срещнем ли някога отново?