Джеймс Балард
Завръщането на морето
И през нощта Мейсън пак чу приближаването на морето, приглушения тътен на вълните, търкалящи си по съседните улици. Събуди се и излезе на лунната светлина — домовете белееха като гробници върху чисто измити бетонни площадки. На двеста ярда вълните се гонеха и прескачаха, ту заливайки тротоарите, ту отстъпвайки. По градините се разливаше пяна и пръските запълваха въздуха с опияняващ мирис на море.
Далеч от брега, в открито море, огромните вълни се надбягваха над покривите на потопените домове и единствено самотните тръби разсичаха белите им гребени. Отдръпвайки се назад, когато студената пяна облиза босите му ходила, Мейсън огледа дома си, там жена му спеше. Всяка нощ морето се преместваше на няколко ярда по-близо, неумолимо като гилотина.
Почти половин час Мейсън гледа играта на вълните между покривите. Светещият прибой отразяваше бледо светлината на облаците, подгонени от вятъра, и придаваше восъчен блясък на ръцете му.
Накрая вълните започнаха да утихват и дълбоките води се спуснаха надолу по празните улици, оголвайки редиците от домове. Мейсън затича напред подир пяната, но морето го избягваше, изплъзваше се зад ъглите и под вратите на гаражите. Беше стигнал края на улицата, когато последният отблясък на море вече се издигаше нагоре над камбанарията на църквата.
Съвсем изнемощял, Мейсън се върна у дома и легна, а в главата му отекваха звуците на умиращите вълни.
— Тази нощ пак видях морето — каза на жена си по време на закуска.
Мириам го прие спокойно.
— Ричард, най-близкото море е на хиляди мили. — Погледна мъжа си и прибра с бледите си пръсти къдрите на черните си коси. — Иди навън и виж, няма никакво море.
— Скъпа, аз го видях.
— Ричард!
Мейсън се изправи и демонстративно бавно показа ръцете си.
— Мириам, все още чувствам пръските по ръцете си. Вълните се разбиваха в краката ми. Не беше сън.
— Сигурно си сънувал. — Мириам се облегна на вратата, сякаш не искаше да пусне вътре странния нощен свят на мъжа си. С изящната си шия и белите си гърди напомняше на образ на предрафаелитите. — Ричард, трябва да идеш при доктор Клифтън. Това започва да ме плаши.
Мейсън се усмихна, търсеше с поглед над дърветата далечните покриви на къщите.
— Мен нищо не ме притеснява. Всичко е толкова просто. Нощем чувам шум на море. Излизам и гледам на лунна светлина вълните, после се връщам в леглото. — Млъкна, върху лицето му имаше следи от умора. Висок и слаб, Мейсън все още не можеше да се оправи след болестта, която го затвори вкъщи шест месеца. — Интересно е, водата свети доста силно. Може да се предположи, че съдържанието на сол в нея е доста над нормалното.
— Но, Ричард… — Мириам се огледа безпомощно, обезкуражена от спокойствието на мъжа си. — Море няма, то е само във въображението ти. Никой не го е виждал.
Мейсън кимна, мушнал дълбоко ръце в джобовете.
— Може просто никой да не е чувал шума му.
Отиде в кабинета си. Кушетката, на която спа по време на заболяването, все още стоеше в ъгъла до етажерката с книги. Мейсън седна и взе от рафтчето раковината на голям изкопаем рапан. През зимата, докато беше прикован към постелите, тази гладка извита раковина му внушаваше безкрайни асоциации с древни морета и изчезнала суша, доставяше му неограничени удоволствия като рог на изобилие от образи и страхове. Прехвърляйки я от длан в длан, изящна и многосмислена като парче от гръцка скулптура, той си мислеше как ли би изглеждала като капсула на времето, като съсирек на друга вселена. Почти вярваше, че среднощното привидение на море, връхлитащо в съня му, се освободи от раковината, когато той по невнимание отчупи част от спиралата й.
В стаята влезе Мириам и бързо вдигна щорите, сякаш подозираше, че Мейсън се е върнал в сумрачния свят на болните си видения. Прегърна го през раменете.
— Чуй ме, Ричард. Тази нощ, когато чуеш вълните, събуди ме, ще излезем заедно.
Мейсън се освободи елегантно.
— Дали ще го видиш или не, няма значение. Важното е, че аз го виждам.
По-късно, разхождайки се по улиците, Мейсън стигна до мястото, откъдето предната нощ гледаше как вълните се бият и тичат към него. От домовете, които беше видял погребани под водата, се чуваха звуците на мирен домашен живот. Полетите наскоро треви по ливадите бяха се обезцветили от юлските жеги и в ярката слънчева светлина блестеше водна мъгла.
Улицата, един от дузината булеварди по периметъра на града, излизаше на открития площад на търговския център. Сложил длан на челото като козирка, Мейсън огледа библиотечната кула с часовника и църковната камбанария. Всичко си беше на мястото както през нощта.