Близо до търговския център пътят се изкачваше и отбелязваше границите на плаж. Би имало плаж, ако местността бъде залята. Пътят, частично обхождащ голям естествен басейн, завършваше на миля от града пред варовикови скали. Макар те да не се виждаха от дома му, Мейсън ясно разпозна в тях носа, издигнат като цитадела над морето. Точно тук се разбиваха огромните валове и политаха нагоре облаците от пръски, които падаха после с някаква хипнотизираща ленивост. Носът се оказа по-голям и по-мрачен, като неразрушима бариера пред натиска на морето. „Някоя вечер — обеща си Мейсън, — ще дойда на носа и ще заспя на върха, за да ме събудят вълните.“
Мина кола и шофьорът изненадано огледа Мейсън, изправил се насред пътя с високо вдигната глава. Тъй като не искаше да изглежда по-ексцентричен, отколкото го смятат (затворен, завеян съпруг на бездетната Мириам), Мейсън се отклони, изкачи се нагоре да види наводнени градини и полегнали по дъното автомобили.
Първите видения го споходиха преди три седмици, но беше убеден в тяхната абсолютна достоверност. Знаеше, че след нощния набег водата не оставя никакви следи, затова не чувстваше тревога за хората, които през това време спят безгрижно под течната могила, докато той гледа как светещите вълни се разбиват по покривите на домовете им. Въпреки тази парадоксалност, точно пълната му убеденост в реалността на морето го накара да признае на Мириам, че веднъж се е събудил от звуците на прибой и видял потопените къщи. В началото тя просто се усмихна, прие го като доказателство за странния му вътрешен свят. Три нощи по-късно тя се събуди от трясъка на затваряща се врата и го видя — тежко дишащ, с потно лице.
Целия следващ ден тя непрекъснато гледаше през прозореца да търси някакви признаци на море. Видението я притесняваше точно толкова, колкото и пълното спокойствие на Мейсън пред собственото му ужасяващо подсъзнание.
Уморен от вървенето, Мейсън приседна на ниска декоративна ограда, скрита от храсти рододендрон. Захвана с пръчица да рови праха под краката си. Безформеният и пасивен прах притежаваше същите онези възбуждащи въображението качества на изкопаемата раковина, защото излъчваше странна, натрупана от милиони години светлина.
Точно пред него пътят правеше завой и слизаше надолу към полята. Склонът от варовик, покрит със зеленикав мъх, се извисяваше сред ясното небе. На хълма имаше тенекиена къщурка, наоколо няколко човешки фигури майсторяха дървен подемник. Като съжали, че не е взел колата на жена си, Мейсън гледаше как една подир друга фигурките потъват в шахтата.
Картината на тази неразбираема пантомима го преследваше през целия ден, дори потисна спомените за тъмните вълни по полунощните улици.
Когато реши да си легне, забеляза, че Мириам седи облечена в креслото до прозореца с изражение на спокойна решимост.
— Какво правиш? — попита той.
— Чакам.
— Какво чакаш?
— Морето.
— Морето… Не се вълнувай, спри да ми обръщаш внимание и си лягай.
— Мога да поседя при изключена светлина.
— Мириам. — Мейсън я хвана за ръката и се опита да я вдигне. — Скъпа, какво искаш да постигнеш?
— Нима не разбираш?
Мейсън приседна в леглото. По някаква причина, не само от желание да я защити, не искаше да допусне жена си до морето.
— Мириам, защо не разбираш. Може би не го виждам в буквалния смисъл. Може би е… — замисли се — халюцинация и съновидение.
Мириам поклати глава, стиснала облегалките.
— Не мисля така. Във всеки случай трябва да го изясня.
Мейсън се опъна под постелите.
— Съмнявам се, че постъпваш правилно.
— Ричард, ти го приемаш толкова спокойно. Приемаш това видение като обикновено главоболие. Ето това ме плаши. Ако наистина се страхуваше от морето, нямаше да се притеснявам…
След половин час той спеше в тесния кабинет, а красивото лице на Мириам го гледаше от тъмното.
Грохотът на вълни, далечното съскане на напираща пяна отвъд прозореца го събудиха. Под плисъка на отстъпващата по улиците вода Мейсън се измъкна от леглото и бързо се облече. В ъгъла, в отразената от далечната пяна светлина, Мириам бе заспала с ивица лунна светлина върху гърдите.
Безшумно стъпвайки с босите си нозе по тротоара, Мейсън се затича към вълните. На сияещата линия на прибоя падна на колене да усети студената блестяща вода, бълбукаща от древни живинки; заля гърдите му, раменете, забави течението си и после отстъпи, придърпана в утробата на следващата вълна. С дрехи, прилепнали по тялото, Мейсън се любуваше на морето. Белите домове бавно потъваха под лунната светлина като дворци на призрачна Венеция, като мавзолеи на островен некропол. Стърчеше само църковната камбанария. Водата продължи настъплението си и пръските й почти стигнаха до дома на Мейсън.