Като използваше интервалите между поредните вълни, Мейсън тръгна към далечния нос. Водата вече бе заляла улиците, градините и се удряше във входните врати.
На половин миля от носа той чу поредния вал. Задъхвайки се, се скри до ограда, а студената вода пропълзя до краката му и започна да го дърпа назад. В отблясъците на бягащите облаци видя неясна фигура на жена, изправена на върха на скалата. Вятърът развяваше черните й одежди, на лунната светлина косите й бяха съвсем бели. В ниското, под нозете й, подскачаха фосфоресциращи вълни.
Мейсън побягна, когато я изгуби от поглед, но пътят зави и между тях се изправиха домове. Щурмът на морето се забавяше и през пръските за последен път видя белите коси. Прибоят утихна и угасна, морето започна да се изтегля, оставяйки нощта без светлина и движение.
Когато се размиха и последните останки от пяна, Мейсън отново видя скалата, но фигурата вече я нямаше. Мокрите му дрехи бяха изсъхнали, а вятърът отнесе към предградията последните ухания на море.
Следващата сутрин каза на Мириам:
— В края на краищата се оказа сън. Мисля, че морето вече си отиде. Каквото и да е било, тази нощ не видях нищо.
— Слава богу, Ричард. Сигурен ли си?
— Напълно. — И се усмихна окуражаващо. — Благодаря ти за нощното дежурство.
— И тази нощ ще остана. Настоявам. След снощи се чувствам отлично и искам да приключим с тази история. — Заби поглед в чашата с кафе. — Странно, но веднъж-дваж на мен също ми се стори, че чувам морски прибой. Беше някакъв древен, сляп, като че ли се пробужда отново след милиони години.
По пътя към библиотеката Мейсън се отклони, навлезе в голия варовик и паркира там, където бе видял осветената фигура на жената с бели коси. На посивелия от прах камънак падаше слънчева светлина и осветяваше входа на шахтата, около която кипеше същата безумна работа.
Следващите петнайсет минути Мейсън обикаляше по улиците и оглеждаше кухненските прозорци. Тя сигурно живее в някой от близките домове.
Пред библиотеката видя колата, която предния ден спря зад гърба му. Собственикът, възрастен мъж в костюм от туид, изучаваше изложбените геологични образци.
— Кой беше този? — попита пазача на реликтите, когато колата си тръгна.
— Професор Гудхарт от експедицията на палеонтолозите. Доколкото научих, открил е интересен костен слой. — Пазачът показа някаква колекция от фрагменти от гръбнаци и челюсти. — Ако ни провърви, и при нас ще останат няколко експоната.
Мейсън заби поглед в костите, внезапно усетил някакво неясно притеснение.
Всяка нощ, когато морето идваше по непрогледните улици и вълните се примъкваха към дома на Мейсън, той се събуждаше до спящата си жена, измъкваше се към изпълнения с морски шум въздух и тръгваше сред водите до самия нос. На ръба на скалата виждаше жената с бели коси, с високо вдигнато в пръски лице. Нито веднъж не успя да се приближи до нея, преди морето да е започнало да си отива, тогава се свличаше изнемощен на мокрите тротоари, които отново се показваха изпод водата.
Веднъж, докато стоеше облегнат на някакъв стълб пред нечия врата, го осветиха фаровете на полицейски патрул. Друга вечер забрави да затвори входната врата след връщането си. На закуска Мириам го наблюдаваше със същата подозрителност заради тъмните кръгове около очите.
— Ричард, мисля, че не бива повече да посещаваш библиотеката. Имаш уморен вид. Или пак си започнал да сънуваш морския си сън?
Мейсън поклати глава и се усмихна фалшиво.
— Не, вече край. Вероятно съм се преуморил.
Мириам го хвана за ръцете.
— Падал ли си вчера? — Оглеждаше дланите му. — Още не са заздравели. Скъпи, ти си се издраскал само преди няколко часа. Нищо ли не помниш?
Потопен в мислите си, Мейсън съчини някаква история, за да я успокои, после отнесе кафето в кабинета си и заби поглед в утринната мъгла, която скриваше покривите като бяло непрозрачно езеро, повтарящо очертанията на среднощното море. Скоро светлината прогони мъглата и унизителната реалност на нормалния свят възтържествува, запълвайки го с мъчителна болка.
Неволно протегна ръка към изкопаемата раковина, но ръката му се отдръпна, без да я докосне.
Зад гърба му стоеше Мириам.
— Отвратителна черупка — бе оценката й. — Кажи, Ричард, какво според теб поражда съня ти?
Мейсън повдигна рамене.
— Може би са някакви особени спомени…
Поколеба се дали да не кажа на жена си, че все още чува нощем вълните, за онази жена с бели коси на ръба на скалата, която сякаш го примамва. Но като всички жени по света, Мириам вярва, че в живота на един мъж има място само за една жена. По някаква извратена логика той чувстваше своята финансова зависимост от жена си и загубата на себеуважение му даваше правото да крие нещо свое.