— Какво има, Ричард?
Във въображението му пелената от пръски се разгърна като прозрачно ветрило и чародейката на вълните обърна към него лице.
Дълбок до пояс, водовъртежът кипеше на ливадата. Мейсън смъкна сакото си, метна го във водата и пое по улицата. Морето бе по-високо от всякога, вълните най-после стигнаха до дома му, нахлуха през прага, но Мейсън забрави за жена си. Вниманието му бе приковано към скалата; там бушуваше вихър от пръски и скриваше една фигура, изправена на самия ръб.
Мейсън крачеше през водата, наоколо гъмжеше от светещи водорасли. Просмуканият със сол въздух щипеше очите му. Без капчица сили стигна до подножието на скалата и падна на колене. Слушаше ударите на пръските високо горе, ниския бас на валовете, пронизващия дискант на вятъра. Омагьосан от музиката, Мейсън започна да се изкачва, загледан в разбитото на хиляди късчета отражение на луната в морето. Когато стигна върха, лицето на жената бе потулено от полюшващ се черен воал, но му направи впечатление изящната й осанка. Неочаквано, без никакво видимо движение на краката, тя започна да се отдалечава по хребета.
— Почакай!
Вятърът заглуши вика му. Мейсън се метна напред и фигурата се извърна към него. Белите й коси се завихриха около лицето й като сребърна пяна, после се отвориха, за да покажат едно лице с празни очни дъна и уста без устни.
Ръката, приличаща на връзка бели пръчици, се протегна към него и фигурата се изправи в хаотичния мрак като гигантска птица.
Мейсън се извърна, без да разбере дали пронизителното стенание излезе от собствената му уста, или от призрака. Не успя да се опомни, спъна се в някаква дървена ограда и под грохота на вериги и стърженето на валяци падна по гръб на дъното на шахта, където пълнозвучно гърмеше симфонията на морето.
Като изслуша описанието на полицая, професор Гудхарт поклати глава.
— Мисля, че не, сержант. Работихме над слоя цяла седмица, никой не е падал в шахтата. — Една от тънките дървени прегради тракаше под напъните на вятъра. — Но ви благодаря, че ни предупредихте. Трябва да направим оградата по-здрава, щом онзи лунатик броди тук насън.
— Не вярвам да му хрумне да се изкачи тук. Много е стръмно. — Помисли и добави: — В библиотеката, където той често работи, казаха, че вчера сте намерили в шахтата два скелета. Вярно, че са изминали само два дни след изчезването му, но не може ли единият да е неговият? — Сержантът замълча продължително и допълни: — Може да има някаква природна киселина…
Професор Гурдхарт заби тока на обувката си в бялата пътека.
— Чист калциев карбонат, дебел около миля, отлагания от триаса отпреди двеста милиона години, когато тук е било голямо вътрешно море. Скелетите, които намерихме вчера, мъжки и женски, са на рибари кроманьонци, които са живели на брега точно преди пресъхването му. Друг въпрос е как тези кроманьонци са попаднали в костеносния слой. Шахтата е изкопана преди само трийсет години. Но това са мои проблеми, не ваши.
Когато се връщаха, сержантът гледаше дългите редици от спокойни крайградски къщи.
— Значи тук някога е било море… Преди милиони години. — Дръпна от задната седалка омачканото сако на Мейсън. — Едва сега разбрах на какво мирише дрехата на Мейсън — на морска сол.