Ерик Лустбадер
Завръщането на нинджата
Част I
На Майк, моят зет и добър приятел, починал толкова рано. Винаги ще го помним.
Не можем да твърдим, че цивилизацията тъпче на място. Особено, когато виждаме как ни убиват по нови и все по-съвършени начини.
Измамното обаяние е толкова силно, че често продължава цял живот.
Нямам нищо против да живея в един мъжки свят, стига и в него да си остана жена.
Холивуд | Ню Йорк
Есен
Казваше се До Дук Фуджиру, но тук, в Холивуд, щата Флорида, всички го наричаха Доналд Трък. Така пишеше в документите му за самоличност, фалшиви до един. Беше мъж с впечатляваща физика. По собствените му твърдения, мускулестото тяло беше наследил от баща си — виетнамец с дълбоки познания в областта на древните бойни изкуства, докато духа и желязната психика дължеше на майка си. Не че някой в Холивуд проявяваше особен интерес към духа и психиката му, особено пък в автосервиза, където работеше. А на практика бащата на До Дук изобщо не беше виетнамец…
На тридесет и осем години той беше най-възрастният монтьор. В свободното си време по-младите му колеги плуваха и управляваха сърф, докато До Дук посещаваше гимнастическия салон и местното „дожо“ — залата за източни бойни изкуства. Ужасна, по негово мнение, по все пак по-добра от нищо…
Беше изключително красив брюнет. Жените го обожаваха, мъжете се страхуваха от него. Косата му беше черна и гъста, очите му — пронизителни. Лицето му, с приятни, макар и малко остри черти, беше в състояние да изразява много неща, особено когато притежателят му пожелаеше да подчертае чара си. Никой не знаеше защо този мъж губи времето си в сервиза, но всички единодушно признаваха, че има златни ръце. Беше в състояние да вдъхне живот на всеки стар и износен двигател, при това по такъв невероятен начин, че возилото ставаше по-добро от ново…
Истинската причина, поради която До Дук се засели в Холивуд, беше проста. Тук живееха хора от всякакви националности, курортните центрове и плажовете бяха вечно претъпкани с туристи, много пътища се пресичаха в селището, изградено от еднотипни, лишени от собствена физиономия жилища…
Вече две години беше женен за една красива американка на име Хоуп. Висока и стройна блондинка с яркосини очи, тя беше родена и израснала във Форт Лодърдейл, в типично американско семейство — богато и консервативно. Обожаваше До Дук и искрено му се възхищаваше, извън него я интересуваха единствено бързите коли, заведенията за бързо хранене и безгрижният живот.
А той, възпитан от малък да се отнася с внимание към отговорностите на живота, приемаше Хоуп като някакво разкошно извънземно същество; като екзотично създание, затворено в клетка на зоологическата градина. Запазено единствено за него, готово да скочи в леглото при най-малък знак от негова страна… В такива моменти, когато възбудените й стенания отекваха в ушите му, а гъвкавото и тяло се гърчеше в екстаз под неговото, До Дук намираше живота си в Америка за почти поносим.
Но тези моменти бяха мимолетни и бързо отминаваха.
Входният звънец на къщата му в стил ранчо издрънча точно когато приключи с обличането на работния си комбинезон, вкоравен от честото пране и петната машинно масло. Октомврийското утро беше топло и задушно, слънцето светеше толкова ярко, че човек от севера положително би почувствал болка в очите. До Дук погледна жена си, заспала дълбоко по корем върху смачканите чаршафи. Видът на оголените й бутове изведнъж му се стори противен, лишен от всякаква еротика.
Това чувство му беше познато, присъстваше постоянно и душата му. Като болка в полуразрушен зъб, появяваща се при всяка невнимателна захапка. Звънецът продължаваше да дрънчи, но жена му не помръдваше.
До Дук издаде съскащ звук през полуотворените си устни, неохотно се изправи и босите му крака зашляпаха през хола и антрето, по посока на вратата.
На прага чакаше униформен служител на „Федерал Експрес“. Подаде малък, добре увит пакет на До Дук, после му поднесе за подпис обратната разписка. Очите му с любопитство опипаха малката татуировка, сгушена във вътрешната част на китката на домакина. Представляваше човешко лице, разделено на две. Лявата половина имаше естествен цвят, окото беше широко, отворено. А дясната беше боядисана в синьо, на мястото на окото беше изрисуван вертикален полумесец.
Човекът неволно потръпна, после се овладя и побърза да си тръгне. До Дук огледа пакетчето. Върху опаковката беше изписан адресът на изпращача: магазин „Авалон“, Лондон. На устните му се появи бледа усмивка. Ритна вратата с крак, в антрето спря и започна да се занимава с опаковката. Съдържанието на пратката се оказа тъмносиня кутия от твърд картон, вътре имаше чифт къси чорапи, старателно увити в зелена амбалажна хартия. Бяха зелени, на бели ивици, спускащи се от горе на долу. До Дук влезе в кухнята, осветена от ярките лъчи на утринното слънце.