— В момента мисля единствено за Златната кокошка — отвърна До Дук. — Мисля, че това е точното наименование за човек, дръзнал да завладее един от основните канали на Виетконг за доставка на наркотици от Златния триъгълник. Колко ли е годишният ти оборот, приятел? От името на своя партньор Рок и от свое име смея да заявя, че предпочитаме късче от тази баница, вместо да се занимаваме с глупостите, които ни заповядват онези тилови плъхове!
— Чухте ли го? — извърна се към своите Гуай Майкъл Леонфорте. — Какво нахалство, каква уста! — с рязко движение измъкна тежък армейски револвер 45-и калибър и го притисна в слепоочието на До Дук.
Рок понечи да направи някакво движение, но един от нунгите заби дулото на автомата си в гърба му.
— И през ум да не ти минават подобни глупости! — изръмжа, без да се обръща Майк. После заби поглед в очите на До Дук и тихо добави: — Завесата пада!
Пръстът му бавно натисна спусъка, острото изщракване на ударника прониза мъглата.
Приближил се на сантиметри до лицето на До Дук, американецът зловещо се ухили. После дръпна дулото от слепоочието му и изведнъж го разцелува по двете бузи.
Нунгите прибраха оръжието си и се раздвижиха.
— Добре дошли в Страната на мъртвите — тържествено промълви Майкъл Леонфорте.
В краткия промеждутък между натискането на спусъка от пръста на Леонфорте и изщракването на ударника върху празната камера в главата на До Дук прелетя целият му живот.
Започна със сиянието, излъчвано от хората край него, странната светлина сякаш разтвори плътта им. Той гледаше като омагьосан, сред пулсацията на ярките цветове виждаше единствено душите им, разголени като трупове на мъртъвци върху блестящата с никела си маса на патолога…
После в ушите му прозвуча призивният зов на бялата сврака — далечен, но ясен, сякаш усилен от невидими говорители.
Оказа се, че свраката — голяма колкото пеленаче, е кацнала на рамото му, чисти е клюн дългите си, сякаш фосфоресциращи пера, златночервеното й око е втренчено в него с интензивно любопитство. Ако изграчи, магията ще отлети и сиянието ще изчезне — До Дук беше сигурен в това. Но свраката мълчеше и той остана сред разноцветната, прозрачна светлина.
Ао, старейшината на нунгите, уважаваният шаман на племето, често го водеше до бреговете на широката мътна река, от която доставяха рибата си. Разходките им бяха белязани от спокойната идилия на общуването между баща и син, в тях почти не се забелязваше преднамереността на обучението.
Един ден, толкова горещ, че слънцето прогаряше голата кожа на До Дук, старецът успя да скочи на гърба на задрямал край брега крокодил. Пред разширения от ужас поглед на момчето той разтвори могъщите челюсти на звяра и пъхна между тях дебела, полирана тояга. После се намести върху грубите, подобни на броня люспи, а До Дук имаше чувството, че сърнето му ще изскочи, кръвта оглушително свиреше в ушите му. Ао рязко се наведе напред, към зиналата паст, очите му се озоваха на сантиметри от жестоките очи на влечугото.
Какво трябваше да види там? Дори сега, припомняйки си онзи ужасен миг, той не беше сигурен в отговора на този въпрос. Но подозрението си оставаше — може би е трябвало да потърси онзи сроден дух, който не можеше да открие между себеподобните си.
За много хора това би било ужасно прозрение, но не и за До Дук. Застанал на сантиметри от мястото на събитието, той наблюдаваше със смесица от любопитство и ужас как Ао забива дългия си нож в мозъка на крокодила — точно между очите, които го наблюдаваха, ако не с открито любопитство, то поне с нескрит интерес…
Същата вечер, наблюдавайки как нунгите пируват с печеното месо, което двамата със стареца бяха, одрали от скелета на влечугото, До Дук усети приближаването на сиянието, спомни си за крясъците на бялата сврака сред клоните на дърветата, която сякаш беше обидена от ръцете му, покрити с кръвта на влечугото.
За пръв път от присъединяването си към нунгите той прояви неподчинение към Ао, доброволно и сякаш с огромно желание се приготви да понесе наказанието, което му готвеше бялата сврака.
За пръв път осъзна греха. Не онзи, срещу който проповядваха двуличните католически мисионери, а истинския грях по отношение на природата. Бялата сврака не проговори с човешки глас, не отправи своите обвинения срещу него. Но въпреки това тя олицетворяваше короната на съкровените желания, божествения ореол, едновременно с това и повехналия гирлянд на греха…
Дори когато тръгна да дири светостта заедно с възрастните членове на племето, той запази една частица от душата си свободна, в нея имаше място единствено за онази Света Троица, която олицетворяваше бялата сврака…