Като част от посвещението трябваше да открие и убие крокодил — точно по начина, по който го бе сторил преди тринадесет месеца Ао. Беше длъжен да одере кожата на влечугото, а месото да занесе на празничната трапеза. От него щяха да почерпят сили както възрастните, така и младите бойци.
Тръгна сам, според условията на изпитанието. Откри своя звяр в плитчините на Сонг Ба — огромен и неподвижен като отсечен дървесен ствол. Беше величествен в своята неподвижност, готов да прекърши на две всичко живо, което дръзне да се доближи до ужасните му челюсти.
Неподвижността и силата — това беше онази съпоставка, която искаше да му внуши бялата сврака, До Дук беше сигурен в това. Нима имаше човек, който да го научи на това тайнство и още хиляди като него? Дори жреците на нунгите не бяха в състояние да го сторят…
Вместо да убие крокодила, той започна да му говори. Точно както свраката го беше сторила с помощта на любопитното си златисто оченце… После яхна могъщия му гръб и го насочи надолу по течението, към жилищата на католическите мисионери, тровещи съзнанието на хората от низините със своите басни за Бога и Дявола, адския огън и вечното проклятие. Мисионерите, които бяха напълно откъснати от природата, които не познаваха джунглата и се страхуваха от нея. Техният свят беше Рим, всичко останало им беше чуждо…
Един от тези мисионери се беше спуснал към калния бряг и разхлаждаше краката си в мътната вода. Крокодилът се плъзна напред със светкавична бързина, захапа глезена му и го дръпна към дълбокото. Там забави движенията на огромното си туловище, сякаш за да даде възможност на До Дук да убие на спокойствие крещящия от ужас човек. Ленивостта му се завърна, търпеливо изчака одирането на мисионера. До Дук изряза големи късове месо от гърдите и бутовете, едва след това звярът дръпна остатъците от трупа под повърхността на водата и се отдаде на заслужено пиршество.
Каква беше странната сила, издула мускулите на старейшините след обилното печено, донесено триумфално в лагера от техния възпитаник? В ушите на До Дук ехтяха пронизителните крясъци на бялата сврака, превърнали се по магически начин в ария от фантастична опера. Той забиваше зъби в крехкото месо заедно с останалите, на лицето му играеше щастлива усмивка.
— Можех да ви убия й двамата — изръмжа Майк Леонфорте. — Още се чудя защо не го сторих…
— Няма да съжаляваш, че се присъединихме към теб — отвърна Рок с такова вътрешно убеждение, че Леонфорте дълго не свали поглед от лицето му. После поклати глава и тихо добави:
— Все още не знаете цялата история… Когато я научите, тогава ще мислим какви мерки да вземем.
— Значи сме на изпитателен срок — подхвърли Рок.
— Не успеете ли да приемете някои положения, със сигурност ще се превърнете в покойници — поклати глава онзи. — А това няма да ви е много лесно… Както не беше лесно на някои хора преди вас.
— Имаш предвид хората от шпионската мисия на Пентагона, изпратени да те приберат? — попита До Дук.
— Аз съм Господ тук — продължи Леонфорте, без да дава вид, че е чул въпроса му. Ръката му описа широк кръг, който включваше и наклякалите наоколо Гуай, заети със скромната си закуска — сушена риба и оризови топчета, лепкави и студени, но страхотно вкусни в сравнение с „плъховете на Чарли“, които До Дук и Рок консумираха дни наред. — Можете да питате моите подчинени…
До Дук отново си даде сметка, че на чиновниците от Дирекция „Изток“ на Пентагона не им е било особено трудно да обявят този човек за луд. ОПВО — „Опасен при всички обстоятелства“ — така наричаха в Сайгон отцепници като Леонфорте. Но това беше прибързано и по тази причина доста вредно заключение. Вероятно именно заради него са били избити участниците в предишната мисия. До Дук знаеше, че ако се поддадат на подобно внушение, двамата с Рок бързо ще поемат пътя за оня свят.
— Хареса ми това, което каза за Златната кокошка — продължи Леонфорте. — Какво всъщност знаеш за каналите, излизащи от Златния триъгълник?
— Само това, което мога да си представя — отвърна До Дук. — Моят командир дрънкаше куп глупости по въпроса, но аз съм убеден, че и хабер си няма за истинското състояние на нещата…
— Защо мислиш така?
— Първо, защото той поддържа тесни връзки с Дирекция „Изток“ на Пентагона — замислено промълви До Дук. — Често съм разсъждавал по този въпрос… Искам да кажа, че той не е военен от кариерата, на практика е точно обратното… Преди да го налегне скуката и да се запише в армията, е бил преподавател в колеж… Логично възниква въпросът какво тогава го свързва толкова тясно с Генералния щаб? — облиза солта от пръстите си и продължи: — Второ, заповедта ми беше пределно ясна — да те измъкна оттук и да те отведа при него, а не в Пентагона… Това също ми прозвуча много подозрително. Нещата дойдоха на мястото си едва след като те видях и се убедих, че наистина си обект на преследване от шпионите… Ако моят командир е завербуван още в цивилния живот — да кажем по време на студентските си години, — всичко ще бъде логично и ясно: пращат го насред джунглата с единствената задача да те открие и прибере на сигурно място. Тоест — на разположение на неговите приятелчета шпиони…