На лицето на Леонфорте се появи усмивка.
— Знаеш ли, До Дук, май не съм сбъркал, когато реших да запазя мозъка ти цял… — промърмори той. После стана и изтърси трохите ориз от униформата си. Бойците Гуай моментално сториха същото.
До Дук още веднъж се увери в неограничената власт на този човек.
— Време е да тръгваме — каза Леонфорте. — Искам да ти покажа нещо, което държа в базата…
Стигнаха малко преди залез-слънце, небето на запад пламтеше в ярки багри, върховете на дърветата приличаха на стъклени ножове, насочени към облаците. Сред листата пърхаха птици, готвещи се за нощта, някъде наблизо проехтя гърлен рев на едър хищник, по всяка вероятност тигър.
Лагерът на Леонфорте отговаряше на предварителните му представи, в същото време криеше и някои изненади. Беше изграден от колиби, вместо очакваните палатки, но тези колиби бяха мрачни и паянтови, натежали от бедност и страдания, невъобразими за който и да било европеец. Вонята на смет и изпражнения беше толкова силна, че скоро се превърна в неделима част от вкусовите им възприятия.
Бойците се разделиха и изчезнаха в различни посоки без Леонфорте да им беше дал видим знак, само един от тях ги придружи до колибата, към която се насочи Леонфорте. До Дук реши, че това е постоянното жилище на главатаря, просто защото колибата беше по-голяма и по-солидна от останалите. Но се оказа, че греши. Това го накара да си забрани каквито и да било предварителни заключения по отношение на този човек.
Колибата се оказа затвор. Единственият й обитател беше бял мъж, облечен в черна рубашка с отпрани нашивки — от онези, които носят виетконгците. Въпреки това ясно си личеше, че е военен. — Това ли е шпионинът? — полюбопитства Рок.
— Да — кимна Леонфорте. — „Лудият шапкар“… Мъжът мълчаливо ги наблюдаваше. Беше висок и здрав, главата му почти опираше в покрива на колибата. Пронизителните му сини очи ги гледаха открито и спокойно, но До Дук не допусна грешката да приеме това за безразличие.
— Той беше водач на екипа, тръгнал да ме търси преди вас…
До Дук понечи да попита каква е съдбата на останалите, но навреме разбра, че присъствието на мъжа тук е достатъчно ясен отговор. Беше единственият арестант в затвора на Леонфорте, за другите никои нищо не споменаваше. Просто защото бяха мъртви… Даде си сметка, че за Майкъл Леонфорте няма връщане назад, изведнъж осъзна и последиците от тяхното присъединяване към този човек. Нищо чудно, че се счита за Бог, тъй като беше отхвърлил оковите на всички човешки закони. Беше го сторил с ясно съзнание и открито нетърпение — а така постъпва само човек, който наистина плюе на законите на цивилизацията.
— Какво мислиш да правиш с него? — попита Рок с онзи мек и почти нежен глас, който предвещаваше пробуждането на звяра в него.
— Още не съм решил.
Рок Пристъпи към решетките и заби тежък поглед в очите на Лудия шапкар.
— Аз пък имам някои идеи… — заплашително процеди той.
До Дук не възрази срещу кръвожадните помисли на партньора си, просто защото това щеше да заздрави отношенията им с Леонфорте. Самият Майк също нямаше нищо против. Рок не само щеше да спомогне за влиянието му над бойците Гуай, но и щеше да свърже себе си и До Дук с каузата на нелегалните канали по наистина необратим начин. Освен това искаше да натрие носа на разни типове като Бърборкото, настанили се зад луксозните бюра на Пентагона в Сайгон.
— Когато получат пратка като тази, която ще им приготвя, онези типове доста ще се замислят дали има смисъл да пращат някого подире ни — изръмжа Рок. Нареди на присъстващите в помещението Гуай да вържат Лудия шапкар за една метална рамка край стената, после клекна до главата му и започна да задава въпроси. Това беше уловка, разбира се. Лудият шапкар трябваше да остане с впечатлението, че се интересуват от шпионските тайни, които пази заключени дълбоко в съзнанието си. А истината беше друга — те просто щяха да го обработят както трябва, а след това щяха да го стоварят пред входа на Дирекция „Изток“ за назидание на типове като Червената кралица и други шефове е тъпи псевдоними.