— Според мен „Огледалото“ няма нищо общо — поклати глава До Дук. — Моят командир беше пределно ясен… Нареди ми да те закарам на него, а не на хората от „Изток“… Това ми се стори доста…
Млъкна, почувствал върху себе си тежкия поглед на Леонфорте. Гледаше го така, сякаш не можеше да повярва на ушите си.
— Кой ти даде тази заповед? — тихо, почти нежно попита той.
— Моят командир, Бъд Пауъл…
— Брат ми! — възкликна Леонфорте. Стори го така, сякаш беше открил най-трудното от хилядите имена на Бога. — Пауъл работи за брат ми, в най-секретните кръгове на „Огледалото“! Шибаният ми брат се е превърнал в мой враг!
Извърна се настрана, гърбът му се приведе под напора на леден вятър, който единствен той можеше да усети. Когато отново се обърна с лице към До Дук, нещо в изражението на лицето му беше претърпяло промяна. Очите му светеха с мрачен огън, думите му звъннаха като оглушителни камбани в съзнанието на До Дук:
— Това променя всичко! Включително и твоята роля в тази все по-тайнствена пиеса!
Книга втора
Стари врагове
Истината за един човек се съдържа предимно в това, което той крие.
Шеста глава
Венеция | Токио | Вашингтон
Когато Челесте дойде в съзнание, от демона и моста Канфа нямаше дори следа. Тя напълни гърдите си с кислород и примигна като човек, който се събужда от тежък кошмар. Установи, че е просната по гръб върху хладните плочи на просторна, лишена от прозорци стая, сякаш измъкната от сърцевината на мрачния дворец. Мебелировка липсваше, край стената се издигаха седем огромни свещника от потъмнял пиринч, над тях се виеше жълтеникав пушек — вероятно догаряха остатъците от странната гъба, за която беше споменал Никълъс.
Видя и него, клекнал в средата на помещението с гръб към нея. Там беше мястото, на което допреди малко се издигаше арката на ужасния мост. Беше гол до кръста, ризата и якето вероятно бяха изчезнали по време на жестокия двубой. Тя ясно виждаше набъбналите мускули на раменете и гърба му, лекото помръдване на гръдния кош при вдишването и издишването.
— Никълъс?
Той не отговори.
Дишането й постепенно се нормализира, пред очите й изплуваха древните фламандски гоблени по стените, върху повечето от които бяха втъкани различни ловни сцени. На една от тях жертвата беше малка дива коза със сребърна козина, на друга — рогат дракон, от чиято уста излизаха ярки пламъци.
Дълго време остана вторачена в лицата на групичката ловци, с напрегнати черти и с уголемени от страх очи, в които се долавяха кървави отблясъци.
Трагедията е там, че животът й свърши именно в Токио, мислеше си Танцан Нанги. Едно място, което й беше съвършено чуждо място, което не разбираше и не обичаше, място, което в крайна сметка стана причина за раздялата й с Никълъс.
Стоеше изправен пред закования ковчег, положен в един от параклисите на „Света Тереза“ — единствената католическа църква в Шинжуку, намираща се на четири преки западно от просторния Мейжидори. Това беше неговата църква, тук беше довел Джъстин, когато тя се беше оказала в безизходица.
За известно време храмът й даде нужната утеха, но това беше отдавна. Напоследък тя не му беше споменавала, че се отбива тук, по всичко личеше, че цялото й време е ангажирано от нейния стар приятел и шеф Рик Милар…
Лицето й под дебелото стъкло на капака изглеждаше спокойно и отпуснато — такова, каквото Нанги не беше го виждал никога. Стори му се, че то се превръща в огледало, в което играят отблясъците на последните събития в живота й… До момента, в който, изправен край тесния път, ням свидетел на усилията на униформени полицаи и пожарникари да извадят останките на Джъстин и Милар от унищожената кола, той не можеше да обхване значението на случилото се нещастие. Нима можеше да знае, че интересът на Милар към Джъстин не е случаен, че е искал да я вземе със себе си в Америка? Нима можеше да допусне, че тя е приела предложението му, като преди това е прекарала нощта с него?
Нанги направи опит да отмести поглед от лицето й, но не успя. Както не успя и да я намрази за това, което беше сторила зад гърба на приятеля му. Тук фактът, че е християнин, не играеше никаква роля — дори да беше убеден будист или шинтоист, той пак щеше да насочи взор към деликатните и многопластови човешки отношения. Защото не можеше да не си зададе и обратния въпрос — какво е сторил Никълъс с нея, за да изпита тя нуждата от любовта и обещанията на друг мъж…
Под свода се разнесе тиха хорова музика, той неволно потръпна. Фактът, че беше записана на лента, съвсем не я правеше по-малко красива и тържествена. Част от отговора на последния въпрос Нанги, разбира се, знаеше: Тао-тао. Той беше усетил нещо, което вероятно беше убягнало на Никълъс — Джъстин изпитваше дълбок ужас от това, в което щеше да се превърне Никълъс, след като разгадае тайнственото наследство на своята майка и тръгне по нейния мрачен път — пътя на танжина… Дори Нанги нямаше никаква представа за тайнствените събития, разиграли се в подножието на връх Ходака, сред ледовете на Японските Алпи. Там, където Никълъс беше овладявал тайната на бойните изкуства под ръководството на Канзацу — неговия сенсей и смъртен враг… Нанги знаеше само това, което можеше да види с просто око — след неизвестните си премеждия сред ледовете Никълъс беше станал друг човек. Затворен в себе си, готов да търси тайната на своя род, без да се страхува от евентуалните ужасни разкрития. Двамата разговаряха на всякакви теми, продължаваха да бъдат близки приятели, които си споделят всичко — тайни и страхове, триумфи и падения. С изключение на Тао-тао, което беше забранена територия.