— По негова молба?
— Не, сър — поклати глава момичето и пристъпи от крак на крак. В тъмнокафявите й очи се появи нещо, което я правеше безкрайно различна от Джъстин. — Получих кодиран факс от Винсънт Тин малко след като Линеър-сан напусна службата. Беше спешен и аз реших да го занеса на летището.
Нанги забеляза, че е започнала да се поти, макар в храма да беше хладно. Протегна ръка и тя сложи в дланта му копне от дешифрирания факс. Прочете го два пъти без никакъв коментар — така, както правеше с всички документа. Нямаше нищо особено тревожно, очевидно по тази причина Никълъс беше решил да не се консултира с него.
— Какви са вашите заключения?
Този път Сейко беше подготвена:
— В отсъствието на Линеър-сан си позволих да изпратя обратен факс на Винсънт Тин. Настоявах за разяснения по въпроса за правителството в сянка. Досега отговор нямам…
— Това не ме учудва — отвърна Нанги, вътрешно доволен от нейната инициативност. Точно за такива действия я беше обучавал Никълъс. — Тин положително ще има нужда от време, за да открие източниците на слуховете…
— Нямах предвид това — поклати глава Сейко и облиза пресъхналите си устни. — Исках да кажа, че Тин-сан изобщо не изпрати потвърждение за получаването на моето искане…
Сега в хора преобладаваха сопраните, сводът ехтеше от ясните гласове, които след миг бавно започнаха да заглъхват.
Нанги бавно прехвърли в главата си последиците от тази обезпокояваща новина.
— Мисля, че незабавно трябва да се върнем в службата и да се опитаме да се свържем с Винсънт Тин — тихо рече той.
Небето навън беше ясно и спокойно, някак лишено от цвят и без нито едно облаче. Човек изпитваше чувството, че е попаднал в стъклена сфера, а отвъд нея се издигат декорите на свръхмодерен мегаполис, направени от блестяща стомана.
Макар да не идваше пряко от слънцето, светлината беше толкова ярка, че те неволно присвиха очи, докато пресичаха тротоара и се насочваха към лимузината БМВ на Нанги, зад волана на която чакаше униформен шофьор.
Джъстин беше споделила страховете си от наличието на връзка между Никълъс и Сейко, не обръщаше внимание на успокоенията му.
А й защо да го стори? Той от опит знаеше, че любовта не е онова ефимерно чувство, за което я вземат болшинството от хората. Тя е нещо солидно, със собствена тежест, със свои железни закони. Излъчването на любовта наподобява целувката на ангел — невидимо, но напълно осезаемо.
Именно това излъчване се долавяше от загриженото лице на Сейко, макар момичето да правеше всичко възможно, за да демонстрира естествено поведение. Изведнъж подозренията на Джъстин придобиха плът и кръв Нанги вече не ги считаше за плод на въображението й. Отношенията между Сейко и Никълъс очевидно надхвърляха онези, които би трябвало да съществуват между началник и подчинен. Той не можеше да определи какви точно са те, но самото им наличие беше достатъчно многозначително като факт, налагаше внимателни и добре обмислени реакции от негова страна.
— Ще имам нужда от помощта ви, в случай че имаме проблеми със Сайгон — извърна се към нея Нанги. — Искам да сте готова.
— За мен ще бъде чест, Нанги-сан — отвърна с официален поклон момичето.
Лимузината плавно потегли, в ръката му се появи малка сребърна кутийка за хапчета с фини инкрустации. Беше английско производство, прекрасен екземпляр от началото на века. Преди време я беше получил като подарък от Никълъс и много държеше на нея. Но сега ставаше въпрос за жив човек…
Сейко постави кутийката върху разтворената си длан, очите й потънаха в красивата изработка. Тя знаеше за нейното съществуване, дори за част от историята й. Може би затова дланта й леко потрепваше.
— Сейко-сан — тихо промълви Нанги. — Моля да се погрижите за тази вещ вместо мен… — издържа въпросителния й поглед, кимна с глава и продължи: — От известно време насам тя е празна, вече нямам нужда от хапчета… Вярвам ще се съгласите, че лишена от своето съдържание, всяка вещ се променя…
Колата попадна в оживен трафик, скоростта видимо намаля. Краткият зимен следобед бързо отстъпваше място на мъгливия здрач, сив и монотонен. Някъде наблизо започна да вие полицейска сирена, звукът беше толкова пронизителен, че си проби път дори през безупречната изолация на голямото БМВ.
— Имам чувството, че ще сложите нещо важно в тази празна кутийка — наруши напрегнатата тишина Нанги. — Нещо скъпоценно, нещо, което все още очаква времето и мястото на своята поява… Нещо, което трябва да бъде прибрано, но не и забравено.
По очите й позна, че отлично разбира внушението. Че той уважава чувствата й към Никълъс, че дори се прекланя пред тях. Но едновременно с това деликатно й напомня да не смесва тези чувства със служебните си задължения, да продължава да работи както преди за „Сато Интернешънъл“, тоест както за Никълъс, така и за него самия…