Сейко бавно отвори капачето, очите й дълго време останаха приковани във вътрешността на кутийката. После грижливо я прибра.
— Не мога да изразя с думи чувствата, които ме вълнуват, Нанги-сан — тихо промълви тя.
Дълбоко ангажирани в този ритуал, те не забелязаха бялата тойота, която се залепи зад тях на кръстовището на Мейжидори и ги проследи чак до високата грамада на небостъргача Шинжуку Сюриу, където се намираше офисът на „Сато Интернешънъл“.
След тричасовата си обиколка из лабиринтите на федералната бюрокрация Гоунт беше принуден да признае, че планираната среща с Дейвид Мънч ще бъде една трудно осъществима задача. Въпреки многобройните си познати, въпреки отличното познаване на начините за придвижване сред бюрократичната йерархия.
Очевидно Мънч — специалният следовател на Пентагона, прикрепен към Комисията за икономически надзор на сенатора Рене Бейн, беше един изключително зает човек. А също така очевидно беше, че в момента няма никакво желание да се среща с Гоунт. Което, разбира се, изобщо не можеше да промени нещата. Гоунт беше решил да се добере до него и щеше да го стори, независимо от средствата.
След обезпокоителния си разговор с Тери Макнотън той отдели известно време за размисъл и преоценка на ситуацията. Стори го, както винаги, по време на разходка край един от каналите на Джорджтаун. Отскачаше до това място често, особено когато имаше нужда да прочисти главата си от двусмислените приказки на политици и висши администратори и да изготви стратегия за атака.
Тишината и спокойствието му напомняха за най-добрите години, прекарани в тази цитадела на властта, за времето, в което мечтаеше да се издигне като политик, без да има представа как неусетно ще затъне в ежедневието на малки битки и големи интриги — естественото ежедневие на град, наречен Вашингтон. Град акула, в който всичко се подчиняваше на политическата ситуация; град, в който дори най-близкият ти приятел се превръща в заклет враг, стига това да му носи някакви политически дивиденти.
Вървеше покрай Потомак, потънал в дълбок размисъл. Въпреки императивния съвет на Макнотън, той все още не беше готов да изостави кораба. Не беше в стила му да остави приятел сам в компанията на вълци, а Гоунт определено считаше Никълъс Линеър за свой приятел. На първо място, защото веднага си представяше какво би казал баща му в подобна ситуация. На второ, но не и на последно — защото беше задължен на Никълъс, оказал му доверие в един изключително труден период от живота му. Откри го сам, веднага след поредната политическа чистка, лишила го рязко от удобната синекурна длъжност в Белия дом.
Беше постъпил глупаво, разбира се. Противно на здравия разум се беше опитал да направи промени в политически формулировки, останали здрави и непоклатими още от времето на Джордж Вашингтон. Така си създаде влиятелни врагове, които побързаха да му затворят вратите на Държавния департамент и Министерството на търговията — двете правителствени ведомства, които нямаха нищо против да подслонят още едно политическо сираче. В замяна му подхвърлиха дребна службица в Министерството на отбраната, където трябваше да прави ревизия на стари оръжейни доставки за Третия свят. Отказа я с възмущение, разбира се.
В онези дни за него не съществуваше друг град, освен Вашингтон. Никълъс беше човекът, който го убеди в противното. При това толкова успешно, че днес на никаква цена не би приел какъвто и да било пост в държавната администрация. Даде си сметка, че му е дошло до гуша от нея едва когато прие предложението на „Томкин-Сато“ и се премести в Ню Йорк. Сега, по странна ирония на съдбата, завръщането му в града на младежките амбиции отново беше свързано с Никълъс…
Отправил поглед към ленивото течение на Потомак, Гоунт разбра, че не може да напусне кораба. Втората вероятност — да потъне заедно с него, според предвижданията на Макнотън — също беше изключена. Но какво остава в такъв случай?
Един път, една възможност. Която беше свързана с откриването на Дейвид Мънч.
И която в крайна сметка реализира. Откри го в един виетнамски ресторант във Фолс Чърч. Преди това се свърза със свой приятел в Пентагона и от него научи, че същия следобед Мънч има уговорена среща в Държавния департамент. Откри Джоси Ранд — стара своя позната, която заемаше една от хилядите асистентски длъжности в министерството. Тя потвърди, че Мънч има среща със заместник-държавния секретар, отговарящ за района на Източна Азия и Пасифика. Но беше категорична, че никой от двамата не се намира в сградата на Държавния департамент.