— Виждам, че Флорида ти се е отразила добре… Слънце, плаж, красиви американски момичета… Заслужи си го след всичко, което преживя!
— Бих предпочел Лаос…
— Да. В Холивуд остави доста голяма бъркотия след себе си…
Макар и очевидно старо, лицето на Уоксман не беше отпуснато, липсваха и бръчките… От него се излъчваше сила, но то все пак си оставаше една гротеска. Главно благодарение на прекъснатите нерви под едното око.
— Жената, за която се ожених, беше просто прикритие. Направих това, което трябваше да направя.
Уоксман очевидно прие обяснението, вдигна глава и попита:
— Трудно ли беше да се добереш до Голдони?
— Нещата се стекоха така, че не беше особено трудно…
— Когато нещата опират до Доминик Голдони, те не могат да бъдат лесни — поклати глава Уоксман и очите му сякаш се разшириха. — Не е зле добре да запомниш това.
— Защо? Той е мъртъв, всичко свърши — До Дук се намести удобно върху старото канапе в стил Луи XV, чиято износена тапицерия все още хвърляше бледи златни отблясъци.
— Вярно, че е мъртъв, но не всичко е свършило… Ще свърши едва когато поема в свои ръце властта, която притежаваше — Уоксман вдигна ръка, на китката му проблесна татуировка, изобразяваща човешко лице, разделено на две вертикални половини. На едната беше изрисувано око, а другата — напълно тъмна, беше прорязана от полумесец. — Онези мръсници от фамилията не искат да се откажат от тази власт… Но той беше последната мъжка издънка. Останаха две сестри и дъщерите му… Нищо работа, направи крачка встрани, хвърли един поглед към главата, после отново се върна на мястото си. — Не, най-много ми харесва, когато ме гледа право в очите…
До Дук не каза нищо. Макар и мъртва, проклетата глава продължаваше да излъчва сияние. Слабо, значително по-слабо, но все пак сияние…
— Доминик беше убиец и предател, съдбата му е напълно заслужена — продължи Уоксман, зъбите му рязко изтракаха. Този негов навик дразнеше много хора, но не и До Дук. — Какво значение има това сега? Сторих каквото трябваше да бъде сторено, макар мнозина да твърдяха, че то е невъзможно… Успях, защото си направих труда да го опозная добре и да открия слабостта му — прекалената привързаност към Маргарет — неговата сестра, и прекалено силната му обич към нейната дъщеря… Може би по-силна от тази, с която е дарявал собствените си деца… Странно. Но това беше Доминик…
Зъбите му продължаваха ритмично да потракват:
— Веднага бих дал пет години от живота си, за да зърна лицето му в мига, в който нашият пратеник му предава информацията, че Тони Д. малтретира не само Маргарет, но и малката Франсин… Извадихме късмет, че не получи инфаркт. Единственото му желание беше да види незабавно любимата сестричка и отрочето й, правилата на ФПЗС можеха да вървят по дяволите. Знаех това, през цялото време го знаех! — обърна се и отправи продължителен поглед към главата: — Ето така те пипнах, мръснико! Любовта те погуби!
До Дук продължаваше да мълчи, очите му под полуспуснатите клепачи лениво наблюдаваха развитието на събитията.
— Успя ли да изтръгнеш необходимата информация от него? — рязко смени темата Уоксман. Този негов навик държеше подчинените му в непрекъснато напрежение.
— Истинското име на източника — отвърна До Дук, издържа продължителния поглед на другия и бавно кимна с глава: — Изстисках го като лимон, източвах кръвта му капка по капка… Изплю всичко, което знаеше.
— Значи съм вътре в играта! — възкликна радостно Уоксман и отново извърна поглед към главата: — Представи си само! Тайната на Голдони, източникът на скритата му сила! — гласът му се превърна в шепот, отново натежал от страхопочитание.
— Трябва да призная, че и аз съм изненадан от резултата — подхвърли До Дук.
— Мръсник! — прогърмя Уоксман. — Всички Голдони са мръсници, искат да подчинят целия свят! Какво ли е мечтало това копеле Доминик?! Какви ли планове е кроял, за да посмее да се опълчи срещу нас?! Издаде на ФБР имената на всички нови босове, но това е нищо в сравнение с мръсотията, която е вършил зад гърба ми! Предаде ме, сключи сделка с Микио Оками и двамата заедно се опитаха да поставят Огледалото на колене!
Уоксман рязко обърна гръб на главата, пламтящите му очи се впиха в лицето на До Дук:
— Но трябва да призная, че копелето беше истински гений! Успя да заблуди всички ни, накара ни да повярваме, че е неразделна част от Огледалото, изчака да научи плановете ни за световна експанзия и едва след това се прехвърли на страната на „Годайшу“!