Скочи по посока на главата, лицето му беше зачервено от ярост. Нанесе й страхотен удар, тя отскочи от бронята и се търкулна в ъгъла.
— Какво, по дяволите, ти стана, Доминик?! Какво планирахте двамата с твоя партньор Оками? Защо ни предаде?
Спомените се смесиха със силата на чувствата, тялото му се разтърси сякаш от пристъп на малария. Отстъпи крачка назад и направи място на До Дук, който отиде да вдигне главата и да я върне на мястото й. Макар и преобърната по странен, почти гротескен начин, тя продължаваше да излъчва сияние. Това накара сърцето на До Дук да се свие от тревога.
Уоксман се успокои толкова внезапно, колкото се беше разгневил.
— От ГИМ стигам до заключението, че си му приложил своите методи — тихо подхвърли той, без да изпуска от поглед интелигентните очи на Доминик.
— Да.
— Онова копеле Лилехамър вероятно се е надрискало от страх — ухили се Уоксман.
— Без съмнение — кимна До Дук.
— С него внимавай. Положително ще иска жив да те одере!
— На това разчитам.
— Знам. Затова възложих разследването именно на него. Вие двамата имате нужда пак да се срещнете… — изсумтя и добави: — А ти си изпитал удовлетворение… Предполагам, че нищо не си променил…
— Не.
— Ритуалите никога не се променят, това е част от силата им. И мярка за степента на удовлетворението, което носят.
— Грешиш — отвърна До Дук. — Аз не търся удовлетворение.
— Всички търсим удовлетворение — навлажни устните си Уоксман. — Само мъртвите могат да минат без него.
Беше прав, разбира се. Защото съществуваше и момичето. До Дук не спомена нито думичка за него, за това, което му беше сторил. Би било глупаво да говори за нея, защото тя беше риск. Огромен риск, целящ още по-голяма власт. Но До Дук живееше с риска, търсеше го така, както другите търсят тишината и спокойствието. Ритуалът с нея беше по-различен, просто защото не му беше необходима концентрацията, която беше задължителна за Доминик Голдони. Не беше необходимо да направи дисекция на съзнанието й, нямаше какво да извади оттам. И тя се превърна в Кшира — блестящата Пътека. При Голдони трябваше да предразполага боговете, да потиска психомоторите, с цел да избегне обратния удар… А при нея беше точно обратното: отдаде се на пир с душата й и това значително засили собствената му мощ.
— Ще се пролее още много кръв, преди да успея да се добера до човека, предал тайните на Голдони — промълви на глас той.
— Хич не ми пука, стига работата да стане бързо — отвърна Уоксман и му отправи предупредителен поглед. — Трябва да помниш, че понякога дори мъртвите обладават сила!
— Ти знаеш всичко за силата — поклати глава До Дук.
Уоксман въздъхна, после внимателно, сякаш посягаше към отровна змия, хвана ръката на До Дук.
— Ние двамата знаем всичко за силата — промълви той и обърна ръката с дланта нагоре. Татуировката проблесна ярко, сякаш беше жива: разделеното от вертикална черта лице, отвореното дясно око, гледащо втренчено като очите на мъртвия Голдони, тъмната лява страна, върху която блестеше ГИМ — свещеният полумесец…
Дълго се гледаха в очите, никой не помръдваше.
— А сега ми кажи кой е източникът на Доминик — промълви най-сетне Уоксман. — Кой го е захранвал с информацията, позволявала му да държи под контрол цели корпорации, а дори и правителства?
— Линеър — отвърна До Дук. — Никълъс Линеър.
— Опитваше се да ме изтика — поясни Никълъс.
Челесте стоеше толкова близо до него, че косата й го докосваше по бузата.
— Не разбирам — промълви тя.
— Как да не разбираш? — попита Никълъс и я прегърна през рамото. На външната палуба на корабчето беше студено, вятърът свиреше над водите на Канале Гранде и вдигаше малки, къдрави вълни. Ризата и сакото, които току-що бяха купили, не бяха особено подходящи за такова време. Но той отказа да влезе във вътрешния салон, предпочете да наблюдава прекрасния, изумруденозелен цвят на водата, точно копие на фините кристали Мурано.
Но дали потърси топлината на тялото й само заради хладния вятър? Не му се искаше да отговаря на този въпрос, точно както не му се искаше да позвъни в службата или да се обади на Джъстин… Какъв смисъл има? Потънал дълбоко в загадката на Оками и Месулетите, той не би могъл да бъде от полза нито на Джъстин, нито на Нанги… По-добре е да изчака. Нанги може да разчита на помощта на Сейко в случай че Винсънт Тин се натъкне на трудности. А отношенията му с Джъстин само можеха да спечелят от спокойствието, което носи раздялата…
Слънчевите лъчи с мъка си пробиваха път през оловните облаци, ярките им отблясъци за кратко време превръщаха водата в подобие на древно огледало. Челесте мълчеше, очите й механично следяха редицата дворци, които величествено се точеха край тях. Задмина ги полицейска моторница, жълто пощенско корабче приключваше със спокойната си обиколка. Водната повърхност се набразди от дъждовни капки, огледалните й свойства изчезнаха…