Никълъс скришом наблюдаваше лицето й, не можеше да отгатне как приема докосването и близостта на тялото му. Изглеждаше някак отнесена, сякаш контактите й с приносителите на Тао-тао бяха отнели част от дълбоката и човешка същност.
— Много се умълча — подхвърли той. — За какво мислиш?
— И още питаш! — гневно отвърна тя, в очите й проблесна опасно пламъче. — Та ние за малко не загинахме!
— Може би си права…
Тя потръпна, лицето й си остана намръщено, вероятно за да прикрие ужаса, който разтърсваше душата й.
— Я се погледни! Държиш се така, сякаш се връщаме от разходка до Лондон и нищо особено не се е случило! Нима подобни събития изпълват твоето всекидневие? Ако действително е така, аз не желая да имам нищо общо с него!
— Би трябвало да си даваш сметка, че връзката ти с Оками-сан ще бъде свързана с известни опасности — отвърна той.
— О, разбира се — тръсна глава тя. — Опасности, идващи от куршуми и саби! С тях все някак бих се справила… Но това… — главата й бавно се поклати: — Това е извън моите възприятия! — Корабчето се насочи към кея на поредната си спирка, тя рязко се извърна и го погледна в очите: — Честно признавам, че едва не умрях от страх! Някакъв мръсник с Бог знае какви умения почти ни уби!… Но с какво? С магия? — тя потръпна, отдръпна се от него и се смеси с тълпата слизащи пътници.
Никълъс забърза след нея. Пред тях се издигаше Академията с великолепния дървен мост, която обаче му напомни за Канфа на месулетите. Бяха близо до къщата на Оками, тя вървеше именно натам.
— Да — изравни крачка с нея Никълъс. — Тао-тао наистина е магия. Но напълно обяснима, като например физиката…
— За мен не е такава.
— Чуй ме, Челесте… Аз умишлено позволих да попаднем в този капан…
Това подейства. Челесте спря и рязко се обърна:
— Какво?!
Лицето й беше мокро от дъжда, червеникави косъмчета бяха полепнали по бузата й. Изглеждаше уязвима и безкрайно красива.
— Усетих го там, в палацото. В затворено пространство човек като него не може да не бъде усетен от човек като мен… Беше започнал да концентрира силата си — онези странни ритмични пулсации, помниш ли?
— Не бих могла да ги забравя, дори да искам — потръпна тя и придърпа дрехата около тялото си.
Той я насочи към навеса на близкия вход, тъй като дъждът наистина се беше усилил. Традиционните опашки от туристи пред Академията ги нямаше, бюджетните ограничения бяха принудили управата на музея да го затваря още по обяд. Сега на стъпалата пред входа имаше малка групичка студенти с маратонки и раници, които чакаха да превали.
— Моля те, опитай се да ме разбереш. Трябваше да открия срещу какво сме изправени. Трябваше да го изпитам, както той изпита мен… Направи опит да ме изтласка на удобна за себе си позиция, да провери с какви похвати разполагам… Не му позволих това.
— Браво на теб!
Тя започна да му обръща гръб, но Никълъс я сграбчи за лакътя.
— Нищо не разбираш!
— Точно така! — гневно извика Челесте. — Набута ни в капана, без дори да имаш представа за силата на противника си! Той можеше да те победи, можеше да убие и двама ни! Господи, Що за човек си ти? Как е възможно да поемаш подобен риск?
— Струваше си — поклати глава Никълъс.
— Никой риск не струва колкото…
— Моля те да ме изслушаш — прекъсна я с настоятелен глас той. — Човекът, изпратен срещу Микио Оками, не е обикновен убиец на Якудза… — концентрира вътрешните си сили, блокира съзнанието й, принуди я да се замисли над това, което казваше: — В едно си права — човекът, който ни постави капан, е безкрайно опасен. Владее познанията на месулетите — най-старите магьосници на света. Техните умения са пряко свързани с човешкия дух, често надхвърлят всичко, което знаем за влиянието върху психиката. Разбираш ли това, което ти казвам?
В очите й се появи странна светлина. Тази, която ранобудните зърват само за миг на хоризонта, малко преди изгрева.
— Легендите твърдят, че месулетите са били в състояние да се докосват до елементарните космически сили, онази божествена закваска, от която е била създадена вселената…
— Луд ли си? — потръпна Челесте. — Според теб излиза, че това не са били хора, а богове!
— Наистина са били почти богове — кимна Никълъс и стисна ръката и. — И един от тях е бил изпратен тук! Защо? Ако Оками-сан е прав, целта му е една — да го убие…