— Бихте ли казали каква точно е била злополуката, господин старши инспектор?
— Обстоятелствата са малко особени, господин Нанги. По всяка вероятност господин Тин е извършвал проверка на един склад в северната част на града и…
— Ние нямаме складове в северната част на града — прекъсна го Нанги.
— Точно така — съгласи се Ван Киет и от тона на гласа му Нанги разбра какво ще последва: — Вашият господин Тин е действал незаконно на чужда територия…
— Кой е собственик на въпросния склад?
— Нещата не са много ясни, в момента ги уточняваме…
Нанги докосна с пръст слепоочието си, сякаш за да попречи на болката, която се оформяше там. Познаваше отлично тези хора, знаеше как се сплотяват и пречат на всеки чужденец, дръзнал да си пъха носа в техните дела… От гласа на Ван Киет му беше ясно, че едва ли някога ще получи отговор на въпроса, който зададе преди малко.
— Продължавайте — въздъхна в слушалката той.
— От огледа на местопроизшествието стигнахме до извода, че господни Тин е вървял по тясно скеле, доста високо над пода. Попаднал е на гнила дъска и е изгубил равновесие…
В слушалката се възцари мълчание, нарушавано единствено от свиренето на кабелите по трасето.
— Добре, а после?
— Паднал е във варел със сярна киселина — тихо отговори инспекторът.
— Сярна киселина? Правилно ли чух?
— Да, сър.
— А как се е озовал варелът точно на мястото на нещастието?
— В склада има още много такива варели, господин Нанги.
— Със същото съдържание, така ли?
Ван Киет се поколеба за момент, Нанги беше сигурен, че чува шумоленето на хартия.
— Имало е варели и със солна киселина, бензин, сода бикарбонат и натриев перманганат — отвърна инспекторът, в гласа му се долавяха гняв, досада и примирение.
Главоболието на Нанги се усилваше с всеки удар на сърцето му.
— С други думи този склад е лаборатория за производство на наркотици, така ли? — рязко попита той.
— Този извод се налага сам — въздъхна Ван Киет. — Случайно да разполагате с информация, че господин Тин…
— Моите служители не се занимават с търговия на наркотици — ледено процеди Нанги.
— Много е удобно да мислите така, особено там, в далечното Токио — язвително подхвърли Ван Киет.
Словесен двубой с виетнамски полицай беше последното нещо на света, от което Нанги се нуждаеше в момента. Още повече, че човекът насреща беше единствената му връзка със Сайгон и загадката около живота и смъртта на Винсънт Тин.
— Как стигнахте до извода, че става въпрос за нещастен случай? — попита с примирителен тон той.
— Моля?
— Питам какво ви кара да изключвате вероятността за насилствена смърт — поясни Нанги. — За убийство?
— Честно казано, аз не изключвам подобна вероятност, господин Нанги. Но смъртта ще бъде регистрирана като нещастен случай. Няма свидетели, нищо не показва, че в склада е имало и други хора… Сам разбирате, че предвид обстоятелствата на смъртта, аутопсия също не е възможна… — в слушалката прозвуча дълбока въздишка, после полицаят добави: — За съжаление не разполагам нито е достатъчно хора, нито със средства, за да проведа едно задълбочено разследване. Вълната на престъпността в тази страна е огромна и продължава да расте, едва ли можете да си я представите според вашите стандарти… Страхувам се, че заедно с капитализма тук се завръща и едно открито пренебрежение към законността…
— Искате да кажете, че не сте в състояние да сторите нищо?
— Вече трябва да приключвам, господин Нанги. Съжалявам за смъртта на вашия служител.
— Ако отделите още един миг, господин старши инспектор, ще ви прехвърля на секретарката ми за подробностите по погребението…
— Подробностите вече са уредени от семейството на господин Тин, уважаеми сър…
— Господин Тин няма семейство! — остро отвърна Нанги. — Кой е прибрал тялото?
— Един момент, сега ще ви кажа… Ето — човек, представил се за брат на господин Тин… Дал е препоръки от компанията „Авалон ЛТД“ със седалище в Лондон — Ван Киет изпусна дълбока въздишка и продиктува името. — Вече наистина изчерпах лимита си за международни разговори, господин Нанги. Дочуване.
Нанги втренчено изгледа слушалката, бездиханна като Винсънт Тин, там, в далечния Сайгон…
— По всичко личи, че е била направена в нощта на първата ни среща — промърмори Никълъс и почука с пръст по черно-бялата фотография. — Знаеш ли нещо за това?
— Не — отвърна Челесте. — Бих се обзаложила, че наоколо нямаше никой, взех всички предохранителни мерки…