— Снимката е направена с телеобектив, от голямо разстояние — каза Никълъс. — Това личи от разделителната способност и сивотата… Бил е използван апарат с голяма скорост на снимане.
— Но как се е озовала тук? — попита тя. — Нима Оками-сан е знаел за нея?
— Много вероятно — кимна Никълъс и продължи с огледа на кабинета. Скоро приключи и се върна на мястото, където откриха фотографията.
— Има нещо странно — промърмори той и отново се втренчи в гланцираната хартия. — Всичко е обърнато с краката нагоре, няма дори един цял документ… С изключение на тази снимка. Не бих казал, че това се дължи на небрежност… — пръстите му внимателно опипаха прегънатия картон. — Виж как акуратно е препъната… Почти като скулптура „оригами“…
— От което следва, че е била оставена нарочно, така ли?
— Точно така — кимна той и прибра снимката в джоба си. — Вероятно от Оками-сан, който е искал да ни насочи…
— Към какво? Нима предварително е знаел мястото, на което ще бъде отведен?
— Челесте, той отлично съзнаваше, че е белязан. А аз започвам да си мисля, че е знаел и кой точно е изпратен по следите му… Положително е имал представа и къде ще бъде отведен.
— Но с какво ни помага тази снимка? — попита тя. — На нея съм само аз…
— Да си пътувала някъде по поръчка на Оками-сан?
— От време на време отскачам до Бурано, той поддържа делови отношения с няколко фирми там…
— Добре — въздъхна той. — Бурано е една възможност.
— Страхувам се, че нищо няма да излезе — поклати глава Челесте. — Оками-сан има много приятели там, а и островчето е малко. Рибарите се познават помежду си, едва ли някой ще посмее да укрива отвлечен човек…
— Какво още виждаш на снимката?
— Вътрешността на храма Сан Белисарио.
— Точно така. Мисля, че си струва да хвърлим едно око…
Стигнаха Кампиело ди Сан Белисарио за около двадесет минути. Пътят им минаваше през Еврейския квартал, по мнението на мнозина — най-бедната част на Венеция. Но Никълъс го видя само като по-различен, което беше напълно естествено. Сравнени с готическите катедрали и византийските палати на Венеция, тукашните жилищни сгради и синагоги изглеждаха голи и паянтови, лесно можеха да бъдат взети за бедни от хора, които не познават историята на еврейския народ. Евреите са били принудени да крият дълбоко своите радости в живота, особено богатството си. В самия Торах — най-святата книга на тяхната религия, категорично се забранява демонстрацията на богатство и власт.
Освободен от лустрото на пищната готическа и византийска архитектура, тук човек беше в състояние да улови пулса на живота. Наоколо висяха тежките завеси на вековната история, прекрасни като гениална стенопис, но животът между тях беше искрен и непосредствен — това, което всеки от нас изпитва на гърба си.
Малкият площад пред храма Сан Белисарио беше пуст, в далечния му край помръдна фигурата на съсухрен старец. Той ги погледна, на лицето му се появи измъчена усмивка. Миг по-късно изчезна зад висок дървен портал.
— Мога да кажа само едно — прошушна Никълъс. — Дотук никой не ни проследи. А дали Оками-сан ще се окаже в църквата… — сви рамене и остави изречението си недовършено.
— Оттук — каза Челесте и го поведе към мостчето, прехвърлено над тесен канал. Именно от него се беше насочил към задния вход на храма при първата им среща, спомни си Никълъс. Сега влязоха през същата врата.
Над главите им увисна тежестта на вековете. Въздухът беше напоен с миризмата на тамян, мухъл и призрачно присъствие. Намираха се близо до водите на канала и влагата се чувстваше съвсем осезаемо. Плочите по краищата на просторното помещение бяха зеленясали.
Челесте го поведе по тесен коридор с дървени подпори, който свършваше пред каменно стълбище. Озоваха се на приземното ниво на храма, под готическия свод, непосредствено до Schola Cantorum. Тя се спряна предварително избрано място и поиска снимката. Разглежда я внимателно в продължение на няколко секунди, после кимна с глава и му я подаде.
— Стояла съм точно тук — прошепна тя.
Никълъс мълчаливо кимна.
— Усещаш ли нещо? — попита тя. — Присъствието на Оками-сан или на онзи, който ни следеше?
Той замръзна на място и напрегна сетивата си. В душата му бавно нахлуха незабележимите вибрации на храма. Подобно на диапозитиви под светлината на прожектора, в съзнанието му започнаха да се мяркат сцени от далечното минало. Храмът — такъв, какъвто е бил в първоначалния си вид, лицата на хората, които са го съграждали… лицата на техните наследници… Пепелища, после повторно съграждане… Цикладийци и финикийци, гърци и римляни… Представители на различни азиатски малцинства, смесени с тях. За да се получи в крайна сметка етническата общност, наричаща себе си венецианци…