Това място е било свято за тях — той ясно виждаше линиите на властта, излизащи от него във всички посоки на света — като спиците на дървено колело. Една отдавна отминала и забравена власт, съществуваща единствено в спомените на проповедниците и молитвите им, отправени към Бога… Но мястото беше свято и сега, притегателната му сила беше огромна, присъствието и се чувстваше навсякъде…
Бил е привлечен насам. Това беше първата мисъл на Никълъс, отпуснал се върху вълните на неуловимите вибрации. Той също е усетил светостта и притегателната сила на това място, пожелал е да се слее с нея…
— Кръв! — внезапно извика той. — Виждам кръв!
— Къде? — хлъцна Челесте.
— Насам!
Втурнаха се в Schola cantorum, прекосиха я и се насочиха към тесния коридор отвъд, изпълнен с тесни килийки, изсечени направо в скалата. Започнаха да ги проверяват една по една, светлината от запалените в коридора факли ставаше все по-слаба… В първата имаше покрит със сламеник нар, над него бяха опънати тънко одеяло и груб ленен чаршаф. Това наистина беше килия. Второто помещение се оказа нещо като склад. Купища ноти за църковния хор лежаха върху дървени каси със свещи, светена вода и бутилки вино за причастие.
Третата килия беше тъмна и на пръв поглед празна. Миризмата на мухъл липсваше, заменена от острия мирис на силен препарат за дезинфекция.
— Тук няма нищо — прошепна Челесте.
— Но миризмата на кръв става още по-силна — поклати глава Никълъс, за миг затворил очи.
— Може би са се опитали да я прогонят с препарата?
— Може би — кимна той и се отмести от средата на помещението. Сякаш изведнъж се стопи в дълбоката сянка край стената.
— Никълъс?
Отвърна й ужасяваща тишина, косъмчетата по врата й настръхнаха.
— Челесте, ела тук… — гласът му прозвуча някъде отдалеч, сякаш изведнъж беше попаднал в далечния край на огромна пещера. Тя се насочи натам и го видя, изправен до стената. Силуетът му помръдна и за миг се разпадна — сякаш беше неясно отражение. В следващия миг вече беше до него, изпита чувството, че е прекрачила в ириса на огромно, блестящо око. Обърна се да погледне назад, входът на килията й се стори отдалечен на десетки метри.
Никълъс беше вдигнал ръце високо над главата си, дланите му опираха в каменната стена.
— Трябва да е някъде тук — промърмори той, наблегна с цялото си тяло, от устата му се откъсна тежко изпъшкване. Стената изведнъж помръдна, Челесте нададе неволен вик на ужас. По-точно помръдна само част от стената, двамата бавно пристъпиха в тайния проход, който зейна сред каменните блокове.
Озоваха се в миниатюрна градина. Високите каменни стени бяха покрити с цъфнали клематиси, сред тях проблясваха свежите листенца на други пълзящи растения. В клоните на японско дърво гинко цвъртяха птички, бял като скелет, стволът му се извиваше нагоре и чезнеше високо над зида.
Земята в краката им беше влажна, от нея се излъчваше задушливият аромат на късна есен. Дъждът беше спрял. Лъчите на слънцето стигаха дотук бледи и разсеяни, човек оставаше с чувството, че се намира в девствен лес, на хиляди километри от цивилизацията…
В центъра на градината имаше стара пейка от ковано желязо, обърната е гръб към тях. Земята под краката им беше зелена и пружинираща, Челесте разбра, че всъщност стъпват върху мъх. На метър от главата й пропя птичка, после настъпи тишина. Оттатък дебелите каменни стени се чуваше мекото пошляпване на водата в близкия канал.
— Виж!
На скамейката лежеше ритуална венецианска маска, счупена през средата. Беше покрита с току-що засъхнала кръв.
Челесте тихо извика.
— Това е моето домино! Същото, което ми даде Оками-сан преди срещата с теб!
— Откъде знаеш, че е то? — вдигна вежди Никълъс. — Във Венеция има поне десет хиляди като него…
— Моето беше ръчна изработка, подписано от майстора — отвърна тя. — Подписът му трябва да е там, от вътрешната страна…
Никълъс се наведе да погледне.
— Не съм на това мнение — поклати глава той.
— Какво прави моята маска тук, Никълъс? — попита уплашено тя. — Защо е покрита с кръв? Чия кръв е това? На Оками-сан?
— Бих искал да зная това — поклати глава Никълъс. После клекна и извади снимката, която бяха открили в кабинета на Оками. Челесте стори същото.
— Ето, тук си с маската, която открихме… Вероятно в нея се крие загадката за местонахождението на Оками-сан… — замисли се за миг, после попита: — Какво ми разказваше за произхода на думата „домино“ в онази нощ?
— Идва от латинското Benedicamus Domino, което означава „глава на Бога“. Според мен древните венецианци са искали да иронизират своите двулично набожни управници. Защото по време на Карнавала те са се занимавали главно с разврат…