— От дълго време живея сам, това вероятно се е отразило на възпитанието ми — промърмори на глас той.
— Сам по улиците на Ню Йорк? — вдигна глава тя.
Той не успя да сдържи усмивката си.
— Разбирам вашия намек, госпожо Де Камило. Моля да ме извините. Бих се радвал, ако ме наричате Лю… Детектив звучи малко…
— Безлично, нали?
Той отново се разсмя, изведнъж му стана приятно да бъде в нейната компания.
— Добре — въздъхна тя. — Ще ви наричам Лю, но при условие и вие да ме наричате Маргарет…
— Съвсем справедливо — кимна той.
— Гладна съм — рече тя. — Да идем да похапнем някъде.
Тръгнаха с нейния спортен „Лексус“, отзад през цялото време ги следваше един „Форд Таурус“. Кроукър хвърли поглед в страничното огледало с надеждата, че горилите са оставили проклетия ротвайлер в имението.
Маргарет шофираше бързо и майсторски. Знаеше всички места, на които се криеха полицаите от пътната полиция, и навреме отпускаше педала на газта. След десетина минути спряха пред един от онези ресторанти с фалшиви позлатени фасади и дебело меню, съдържащо описанието на правена на конвейер храна — сякаш в някаква огромна кухня-майка, обслужваща стотици еднакви на вид заведения, пръснати из Лонг Айлънд и Куинс.
Собственикът — мургав и дребен мъж, чиято родина би могла да бъде всяка средиземноморска страна, забърза към огромното, облицовано с тъмнозелен винил сепаре, в което имаше място най-малко за шестима дебелаци.
— Добър ден госпожо Д. — поздрави почтително той. — Какво бихте желали да ви предложим?
— Поръчайте си спагети — посъветва го Маргарет, без да разгръща менюто. — Това е единственото нещо, което приготвят на място…
— Бутилка „Валполичела“ за сметка на заведението — светна лицето на собственика.
Ядоха спагети с масло и хрупкав италиански хляб, още топъл. Маргарет щедро поръси своите с лют пипер. А Кроукър установи, че е живял твърде дълго на Маркоу Айлънд и вече е успял да забрави вкуса на истинските спагети.
По-голямата част от виното изпи тя.
— Всъщност защо приехте да ви гостувам? — попита някъде по средата на храненето той.
— От любопитство — отвърна с обезоръжаваща искреност тя. — Мислех ви просто за още едно ченге, появило се да поднесе своите съболезнования. Но когато разменихме няколко думи, разбрах, че съм подведена от общия стереотип…
— Същото се случи и с мен — засмя се Кроукър. — Мислех си, че като жена на Тони Д., вие ще се окажете… Е, знаете какво… — замълча, обзет от странно притеснение.
— Сред сицилианците е разпространено старо поверие, Лю — погледна го тя. — Жените служат за чистене, готвене и раждане на деца — за предпочитане мъжки, на две години веднъж… Но аз не съм сицилианка и не отговарям на тези изисквания.
— Но Тони е сицилианец и въпреки това се е оженил за вас…
Тя избърса устни със салфетката.
— Бях много млада, а той беше луд по секса… Страшно му харесваше да ме чука.
— А вие? Вие какво харесвахте у него?
— У Тони? Той беше като рицар от приказките — силен, властен, красив… Беше по-възрастен от мен, знаеше какво иска и как да го получи. В очите на едно младо момиче тези качества са страхотно привлекателни, особено когато хлапетиите наоколо изобщо не знаят какво искат…
Кроукър допълни чашата й, на устните й се появи лека усмивка:
— Едва ли ще ме напиете, Лю. По-добре изобщо не се опитвайте.
— Значи се омъжихте рано — не й обърна внимание той. — А после какво стана?
— После ли… — тя се намръщи, вдигна чашата пред очите си и се зае да изследва златистата течност. — После животът се стовари отгоре ми… Истинският живот, груб и брутален. Изведнъж престанах да бъда Маргарет Голдони и се превърнах в госпожа Антъни де Камило, съпруга на Тони… Доста бях шокирана, когато разбрах, че с това се изчерпват всичките желания на мъжа, когото доскоро боготворях… — млъкна, остави чашата на масата и тъжно се усмихна.
— Но имате свой собствен бизнес… — промърмори Кроукър.
— О, да. Благодарение на брат ми, който успя да убеди Тони, че се нуждая от нещо подобно… Но това се оказа грешка, тъй като Тони се почувства унижен… И ме накара да си плащам за волността, да си плащам всеки божи ден…
— Искате да кажете, че има дял от него, така ли?
— Не — хладно отвърна тя. — Искам да кажа, че има дял от мен!