— Трябва ми повече време за реална оценка на ситуацията — поклати глава Нанги. — Виетнам скоро отвори вратите си за чужди инвестиции, все още изпитвам определени съмнения към правителството там…
— Което означава, че не вярваш на виетнамците, нали?
Нанги разклати чашата си. Не обичаше миговете, в които между тях се появяваше напрежение. Но още преди няколко години, след пътуването на Никълъс до Сайгон и назначаването на Винсънт Тин за техен генерален представител, в душата му се загнездиха съмнения. Тин беше виетнамец и това беше достатъчно. Никълъс беше прав — той не вярваше на виетнамците. Бяха вложили огромни средства в тази странна, отскоро потеглила по пътя на капитализма страна, а Никълъс настояваше за още. Ами ако комунистите отново вземат властта и национализират индустрията? Тогава той и Никълъс ще загубят всичко!
— Тези хора не ми вдъхват доверие — призна на глас той и вдигна поглед от ситно нарязаните зелени листенца в чашата си.
— Защото са различни.
— Китайците от Хонконг също са различни — поклати глава Нанги. — Но с тях работя без никакви проблеми, дори изпитвам удоволствие от постоянните им интриги. С виетнамците е друго…
— Затова аз се занимавам с тях — отвърна Никълъс. — Не забравяй цифрите. Печалбата от ограничената ни продукция в Сайгон под надзора на Вини е направо астрономическа. Представи си какво би получила компанията ни, ако започнем да работим в широки мащаби при тези ниски производствени разходи!
Нанги знаеше, че е прав, цялата му дейност го беше доказала. Успехите на Никълъс в разработката на нови пазари бяха наистина огромни.
— Добре — кимна той. — Камък вода ще пусне, но ще намеря необходимия капитал!
— Няма да съжаляваш за това — усмихна се Никълъс и допълни чашите с чай.
— Дано — въздъхна Нанги. — Ще се наложи да потърся контакти с Якудза…
— Ех, ако знаеше кой е „Кайшо“! — възкликна с едва доловима ирония Никълъс.
— Известно ми е, че не храниш никакво уважение към Якудза — погледна го Нанги. — И това ми се струва доста странно, особено след като знам какво задълбочено внимание обръщаш на другите аспекти в японския начин на живот…
— Якудза са гангстери! — отсече Никълъс. — Защо трябва да вниквам в тяхната психология?
— На този въпрос можеш да си отговориш сам.
— Но не мога да си отговоря на едни друг въпрос — Ти какво общо имаш с тях? Защо не ги оставиш да вършат мръсната си работа сами?
— Все едно да питаш „Защо заедно с кислорода вдишваш и въглероден двуокис“ — горчиво поклати глава Нанги. — Това просто е невъзможно…
— Искаш да кажеш непрактично!
Нанги въздъхна. Знаеше, че по този въпрос няма да се разбере с приятеля си. Никога не беше успявал да го стори.
— Добре, върви да се видиш с твоя „Кайшо“, който и да е той — предаде се Никълъс.
— Кайшо е върховният главатар на всички кланове — поклати глава Нанги. — Оябун на оябуните… Кръстник на кръстниците… Спокойно мога да те уверя, че такъв човек не съществува. Това е мит, измислен от някой умен мафиотски главатар. Така официалната власт си наляга парцалите, полицията, пък и всички ние — нормалните граждани, живеем с чувството, че подземният свят се ръководи от някаква богоподобна личност, до която никога няма да достигнем… Така Якудза става всемогъща организация. А дори когато успее да разбие някоя от мрежите за хазарт и наркотици, полицията няма самочувствие, не може да даде оценка на успеха си… — размърда се в стола и добави: — Всички мои познати от средите на Якудза категорично отричат да познават, човек, който би могъл да бъде „Кайшо“…
После разговорът им се прехвърли върху проекта „Кошер“ — любимата рожба на Никълъс. Нещата бяха в застой, тъй като фирмата „Хайротек“, получила поръчката на американското правителство за изграждане на сложната компютърна система, необяснимо се беше отказала в последния момент.
— Най-много ме безпокои фактът, че никой от „Хайротек“ не отговаря на настоятелните писма и телефонните обаждания на Харли Гоунт — въздъхна Никълъс. — Наредих му да внесе официално оплакване в съда за неизпълнение на договорни задължения. Не само срещу фирмата контрактор, но и срещу правителството на САЩ…
— Правителството ли? — погледна го загрижено Нанги.
— Да. Според мен то е отговорно за внезапния застой.
Никълъс тръсна глава и започна да излага пред Нанги последната информация относно проекта „Чи“. Сам беше избрал името му. „Чи“ означаваше „мъдрост“. По негово предложение за проекта отделиха усилията на едно от най-стабилните подразделения на компанията. „Чи“ беше принципно нов компютър, без софтуер. На практика щеше да бъде толкова гъвкав, колкото хората, които щяха да го използват. Не се нуждаеше от софтуер по простата причина, че беше създаден на принципа на невронната мрежа. Прототипът на „Чи“ съдържаше над хиляда миниатюрни „кубчета“, които, за разлика от електронните чипове, бяха изградени от по шестдесет и четири електронни неврона — тяхно копие в човешкия мозък. Тази машина действаше на принципа на примера. „Правилното“ решение се определяше от оператора посредством даден вид напрежение в невронната мрежа, „погрешното“ — от друг. По този начин компютърът буквално „научаваше“ функциите, които се изискваха от него, и ги осъществяваше по най-добрия начин, без да се налага използването на каквито и да било софтуерни програми.