Информацията беше поместена на страницата с репродукцията на великолепната картина „Мадам Х“, която, по мнението на До Дук, най-ярко показваше властната еротика, излъчваща се от жените на отминалия век…
Беше дешифрирал текста, а после, след като го запечата завинаги в паметта си, запали страницата и пусна пепелта в тоалетната. Албумът запази, защото много му харесваше. Сега изпитваше съжаление, че го изостави, но беше твърде голям и биещ на очи, за да рискува да го вземе.
Веднага след приземяването на самолета на летище „Кенеди“ До Дук се отправи към обществения гардероб на терминала. Извади номериран ключ, отвори стоманената вратичка на едно от хранилищата, подредени в дълги редици край стената, в ръката му се появи чанта от черна кожа — като онези, които използват докторите.
Нае кола, използвайки фалшива шофьорска книжка и добре защитена кредитна карта. Сметката по нея действително съществуваше, нямаше начин да го открият чрез проверка на банковата сметка. Беше живял известно време в Ню Йорк, това му помогна да излезе на околовръстната магистрала Белт Паркуей без особени трудности, въпреки оживеното и объркано движение в околностите на международния терминал. Измина няколко мили на изток, по посока на Насоу Каунти, после пое по магистралата Садъри Стейт.
Денят бавно отминаваше, трафикът беше ужасно натоварен. Малко по-нататък беше станала тежка катастрофа — огромен камион „Мак“, натоварен с поне тридесет тона чакъл, беше разбил предпазната преграда между двете платна и се беше врязал челно в три идващи от обратната посока автомобила — „Фолксваген костенурка“, спортна „Тойота“ и малка „Шевистейшън“. До Дук нямаше нищо против бавното придвижване. Разполагаше с предостатъчно време, освен това винаги беше изпитвал интерес към предпоставките на нещастието. Кратък поглед към смачканите автомобили беше достатъчен, за да започне да изчислява вероятната им скорост в момента на катастрофата. После се зае да си представя какво е състоянието на хората, затворени в ламаринените черупки.
Смъртта, бавна или мигновена, беше неговата храна. Никога не я отминаваше равнодушно, желанието да вкуси от нея беше неразделна част от съществуването му.
Ушите му се изпълниха с нечовешки вой, пръстите му механично последваха ритъма, пред очите му затанцуваха светли точици — горски духове в непрогледна нощ. Цивилизацията изчезна някъде далеч. Оголено от нейните одежди, времето се върна в каменния век, До Дук стана първобитен звяр — безстрашен, кръвожаден, потръпващ от огромна сила. В съзнанието му се мерна мисълта за Хоуп. Не за живата млада жена, а за ужасната и смърт. Отново изпита влудяваща наслада.
Напусна Паркуей през изхода Уантоу и се отправи на север по пътя Олд Каунти. Светът вече възвърна нормалните си измерения, само лекото сияние около хората, които виждаше в насрещните коли, свидетелстваше за неотдавнашната му душевна трансформация.
Пътят го отведе в Хиксвил, очите му се спряха на голямата сграда вдясно от платното. Ако не беше яркият неонов надпис „ЛИЛКО“ на покрива, човек би я взел за училище — широка двуетажна постройка от червени тухли, построена здраво и солидно, за векове напред. До Дук отби вдясно и изключи мотора, после разгърна план, начертан на ръка. На него беше отбелязано всичко, което му беше необходимо. Запечата подробностите в съзнанието си, после драсна клечка кибрит и пусна чертежа в пепелника. Слезе от колата и потъна в близката горичка.
Забави се точно седем минути. Достатъчни, за да промени напълно външността си. Сега носеше ниски ботуши, униформена риза и колан с широка тока, на врата му висеше пластмасова служебна карта. Снимката беше на някой си Роджър Бърк, който изобщо не приличаше на До Дук, но това не можеше да бъде пречка за него.
Подкара колата, спря отново на около пет километра от сградата. Извади остър скалпел от голямата лекарска чанта на седалката и ловко отлепи пластмасовото покритие на служебната карта. Върху черната мутра на Бърк залепи една от моменталните фотографии, които си беше направил в Лодърдейл, после отново върна пластмасовото покритие на мястото му. Фалшификацията беше груба и едва ли щеше да издържи по-внимателна проверка, но До Дук нямаше никакво намерение да се подлага на подобни неща.
Хвърли поглед на часовника си, минаваше седем. Време за вечеря. Отби се в крайпътния китайски ресторант, предлагащ храна за вкъщи, след минута отново беше в колата с пластмасова торбичка в ръка. Отвори една по една картонените кутийки вътре, протегна показалеца и безименния си пръст и започна да се храни. Едър, добре сварен ориз, напоен със соев сос и рибен пастет. За пиене беше взел голяма чаша с горещ черен чай. Почувства се освежен и спокоен, беше напълно готов за предстоящата операция.