Дългите зъби се забиха дълбоко в гумираната ръкавица. До Дук замахна с окървавения нож и го заби в лявото ухо на ротвайлера. Натисна рязко и острието се показа от другата страна на главата му. Зъбите почти разкъсаха дебелата гума, но това беше последната, рефлекторна реакция на кучето пазач. До Дук отстъпи крачка назад от фонтана алена кръв, приковал тежкия звяр към ламарината с цялата сила на добре тренираните си мускули. Изпъшка от напрежение, но душата му ликуваше.
В крайна сметка се принуди да свали ръкавицата. Защото дори мъртъв, звярът здраво стискаше челюсти. Измъкна ножа от раната, наведе се и го избърса в джинсите на убития пазач. После се върна зад волана и подкара колата към масивната къща.
Дебелите подпорни колони, имитация на дорийски стил, се издигаха внушително над централния вход. До Дук изключи двигателя, взе лекарската чанта от седалката и започна да изкачва стъпалата.
— Господин Голдони? — обърна се той към добре облечен мъж, който стоеше изправен до вратата.
— Господин Доминик Голдони го няма — поклати глава онзи.
До Дук се намръщи и сведе поглед към документите в ръката си, прикрепени върху металическа рамка. При създадената ситуация те нямаха никакво значение, но той все пак попита:
— Това е резиденцията на Голдони, нали?
— Да — потвърди добре облеченият мъж, красавец от южноевропейски тип. Наближаваше петдесетте, тъмнокафявите му очи гледаха предпазливо. Всичко по него издаваше чужденеца, най-вече царствената осанка великолепният костюм от „Бриони“, италианската риза от фина коприна и обувките за хиляда долара. — Вие ли сте от „Лилко“?
— Точно така — кимна До Дук, пристъпи напред и показа за миг пластмасовата карта.
Очите на мъжа пробягаха по нея, главата му леко кимна.
— Аз съм Тони де Камило — представи се той. — Зет на господин Голдони.
— Зная — промърмори До Дук и заби юмрук в слънчевия му сплит. Пое почти нежно прегънатото на две тяло с безсилно отворена уста, коляното му тресна брадичката на Де Камило със страшна сила.
Пусна омекналото тяло на мраморния под, наведе се над него и внимателно го освободи от златните бижута, изобилстващи по него. Пръстени, часовник, ръкавели, игла за вратовръзка. После го хвана под мишниците и го завлече в гардероба, намиращ се непосредствено до вратата на огромния вестибюл, покрит с големи мраморни плочи. Извади от лекарската чанта навита на руло здрава жица и внимателно върза китките и глезените на изпадналия в несвяст Де Камило. На рафта над главата му имаше сгънат шал, До Дук го взе и здраво го натъпка в устата на пленника.
В къщата нямаше готвач, Маргарет де Камило прекалено много се гордееше с кулинарните си умения, за да позволи това. Държаха само една камериерка, която До Дук завари в кухнята, приведена над скромната си вечеря. Пристъпи безшумно зад нея, преметна със светкавично движение парче жица около шията й и рязко го стегна. Жената изстена и направи безуспешен опит да извика. Ръцете й отчаяно се размахаха във въздуха, ноктите и потънаха в косматата му ръка. После сърцето и спря, главата й политна напред и се потопи в чинията с доматен сос. До Дук я остави да изстива, пристъпи към телефона, окачен на стената до огромния хладилник, и предпазливо вдигна слушалката. Апаратът беше в ред, пръстът му бързо набра един от местните номера. Заслуша се в сигнала, преброи пет позвънявания преди насреща да вдигнат слушалката. Така и трябваше да бъде.
— Вътре съм — прошепна До Дук.
После прекъсна линията, върна се във вестибюла и пое по широкото махагоново стълбище към втория етаж. Дървото беше полирано до блясък, спокойно можеше да се огледа в него. Краката му не вдигаха абсолютно никакъв шум по дебелата персийска пътека.
Маргарет де Камило лежеше в горещата вана до главната спалня. Главата си беше облегнала на гумена възглавничка, очите й бяха затворени, мускулите й тръпнеха от удоволствие в ароматизираната вода. Това беше любимият й час от деня, тук се отпускаше и забравяше всичко. Допълнителните отговорности, които съпругът й пое напоследък, рязко го промениха. Тя виждаше колко дълбоко е разтревожен той, знаеше, че е изпаднал в затруднение.
Маргарет беше единственият човек на света, който можеше да му помогне, и тя добре знаеше това. Но той беше сицилианец, нямаше да й бъде лесно да прокара път към сърцето му. Нямаше смисъл да му припомня колко много звезди на шоубизнеса бяха станали негови клиенти благодарение на нея.
„Серенисима“ — компанията на Маргарет за скъпа, предлагана само в изискани бутици козметика обслужваше много от звездите на Холивуд и Ню Йорк. Голяма част от продукцията беше създадена по нейни рецепти, звездите ценяха това и искаха да се запознаят с нея. От своя страна Маргарет — добър психолог и познавач на човешката душа — лесно препращаше част от тях на Тони.