— Ти май наистина си глупак! — раздразнено го изгледа тя. — Брат ми Доминик беше включен в програмата ФПЗС преди почти една година. Семейството му също е с него. Оттогава насам не съм го чувала, майка му също няма вести от него… Правилата са му били обяснени абсолютно категорично — никакви контакти с близки и приятели. В противен случай ФБР не гарантира безопасността му.
Той бавно вдигна тежката сребърна запалка и й поднесе огънче. Тя се поколеба за миг, после се наведе напред. Вдъхна дълбоко дима и издуха струята така, че да подчертае вълнението си.
— Даваш ли си сметка, че в цялата история на ФПЗС няма нито един разкрит свидетел или обвиняем, който се е придържал към тези правила? — очите й внимателно следяха изражението на лицето му. — Това ни го каза заместник-началникът на Оперативния отдел, който привежда в изпълнение програмата ФПЗС. А аз съм убедена, че Доминик стриктно ще се придържа към тях, особено след това, което е извършил… Той никак не иска да умира. Напротив — има всички причини да живее…
Млъкна изведнъж. До Дук съзна, че отчаяно се нуждае от някаква негова реплика. Това беше първият й опит да овладее положението, той го оцени по достойнство. Но въпреки това запази мълчание.
Маргарет допуши цигарата си, нервно натисна фаса в кристалния пепелник. До Дук очакваше да посегне за нова, но тя отново го изненада със силата на волята и самообладанието си. Отпусна се назад, кръстоса ръце в скута спи тихо промълви:
— Пусни дъщеря ми!
— Говорехме за брат ти — отвърна До Дук и с интерес проследи струйката пот, която се плъзна по дясната й скула. Напрежението й усещаше като някакво сияние, придружено от тихо бръмчене. Често му се случваше.
Видя едва забележи мото с потрепване на устните й, миг преди главата да се сведе към гърдите.
— Добре — въздъхна тя. — Да речем, че Доминик наистина се обади… После?
— Веднага ще си уредиш среща с него — отвърна До Дук. — На която не бива да присъства никой от ФПЗС.
— Няма да се съгласи.
Той отвори сребърната кутия, запали една цигара и й я подаде:
— Ще се съгласи, Маргарет. Зная със сигурност, че ти се е обаждал вече няколко пъти… Доколкото си спомням, последния път е било във връзка с това, което си вършила с Тони Д. зад затворени врати…
Маргарет нададе тих вик, коленете й инстинктивно се вдигнаха нагоре, сякаш искаше да се предпази от удар в гърдите. Лицето й пребледня, въздухът излиташе от дробовете й на неравномерни тласъци.
— Този път Доминик ще научи, че мъжът ти е малтретирал Франси — говореше със спокоен, монотонен и малко отегчен глас, сякаш четеше телефонен указател и това правеше ефекта от думите му още по-опустошителен. — Ще ти се обади, Маргарет, можеш да бъдеш сигурна в това… След което ти трябва да изиграеш ролята си. Ще се държиш истерично, ако въпреки това Доминик не предложи среща, ти ще сториш това!
— Мръсно копеле! — изстена тя и затвори очи. „Този мръсник разруши всичко!“
Усети как губи самообладание, солени сълзи се спуснаха по бузите й, паниката беше толкова силна, че умът й отказа да функционира. Направи върховно усилие да разсъждава логично.
— Знаеш какво искаш, нали? — отчаяно прошепна тя.
До Дук рязко плесна с длани. Между тях се оказа издутата чаша на Маргарет, силният трясък я накара да подскочи. Много му хареса изражението на очите й, в съзнанието му отново изплува картината „Мадам Х“ на Сарджънт.
— Убих твоя бодигард, убих домашната ти помощница и гадния ротвайлер — тихо промълви той. — Няма да се поколебая нито за миг да убия и дъщеря ти! — блестящите му очи не се отделяха от нейните. — Отново ти напомням, че животът на Франсин е буквално в твоите ръце!
Маргарет смачка цигарата си в пепелника.
— Господи, как изобщо можеш да спиш през нощта? — въздъхна с отчаяние тя.
— Много интересен въпрос — изправи се До Дук. — Особено когато го чувам от сестрата на Доминик Голдони. Това име ли използваш в бизнеса си? Името на брат си? — устните му се разтеглиха в усмивка: — Как ли се чувства Тони Д., когато за теб се говори като за Маргарет Голдони? Вероятно изпитва гняв, нали?
Тя го наблюдаваше с някаква смесица от вцепенение и ужас. Той заобиколи дивана и се изправи пред голямо платно на Анри Мартен с характерните за този художник житни поля.
— Маргарет, ти си достатъчно интелигентна, за да си даваш сметка, че всички ние намираме мотиви, за да оправдаем постъпките си… Това съвсем не е привилегия единствено на фанатиците и праведниците…
Замълча в очакване, душата му потъна и се разтвори в мирния провансалски пейзаж, сътворен от гениалната четка на Мартен. Помисли си, че с радост би обърнал гръб на всичко — дори на постоянната игра със смъртта, която се беше превърнала в единствен смисъл на живота му, — ако би бил способен да нарисува една такава картина. Само една… Той нямаше деца, или поне не му беше известен подобен факт… Но този шедьовър беше нещо далеч по-добро от раждането на дете. Защото изскачаше направо от божественото вдъхновение в главата на художника и се запечатваше върху платното точно такъв, какъвто го е виждал той… До Дук беше убеден, че това е най-голямата награда в живота.