Ситуацията наистина беше Тенту…
Намираха се в разгара на дъждовния сезон, вече дванадесети ден валеше като из ведро. Времето не беше особено подходящо за офанзивни операции, фактът, че въпреки това се придвижваха на север, означаваше само едно — задачата им беше важна и спешна. Пистата, на която трябваше да се приземят, не само не разполагаше с хангар, но край нея напълно липсваха и каквито и да било други съоръжения. Един Господ знае кой и как е открил нейното съществуване, помисли си До Дук. Тук нямаше нищо, което да наподобява военен обект, но въпреки това личеше, че полосата се поддържа добре. От кого?
Местоположението й беше в самия край на тясна долина, запълнена е оризища. Веднага след кацането групата разтовари оборудването си и тръгна на север, към реката Меконг. До Дук се обърна да хвърли последен поглед на машината, беззащитно стърчаща сред мочурливите оризища.
За прекосяването на многобройните блатисти оризови полета бяха необходими върховни усилия. Не срещнаха никакви военни патрули, не срещнаха изобщо никого. Вървяха сами, калното плато ги заобикаляше от всички страни.
Лидерът на нунгите се казваше Джин — мършав младеж с трескав поглед и отривисти движения. До Дук постоянно се съветваше с него, думата му беше решаваща, когато възникваше спор за посоката на придвижване. Рок очевидно не беше доволен от този факт, между двамата се възцари известно напрежение.
— Какво правиш, по дяволите? — изръмжа Рок, когато До Дук за пръв път поиска съвета на Джин.
— Не викай, за Бога! — раздразнено отвърна До Дук. — Знаеш, че джунглата има способността да усилва звука и да създава ехо!
Рок хвърли злобен поглед по посока на нунгите, но все пак снижи глас.
— А какво ще стане, ако тези копелета играят двойна игра? — попита той. — Чарли положително ще знае за присъствието ни тук…
— Спокойно. Забравяш, че никой не знаеше накъде точно излитаме…
— Което не пречи на тези мършави копелета да ни сготвят за обяд при първа възможност, нали?
— Зле си информиран — поклати глава До Дук.
— Те не са диваци…
— Хич не са! — избухна Рок. — Я им погледни мутрите!
— Тяхната цивилизация е по-стара от твоята, а дори и от моята…
— За каква цивилизация дрънкаш? — изсумтя Рок. — Векове наред тези лайна са се самоизтребвали, едва ли умеят да вършат нещо друго!
— А какво са правили „цивилизованите“ европейски народи? — вдигна глава До Дук.
— Много те бива в приказките! — тежко го изгледа Рок. — Тук си отраснал, нали? В средата на шибаната джунгла! Може би това е причината толкова добре да се разбираш с тези диваци!
До Дук безмълвно оголи зъби.
— Я се погледни! — ухили се Рок. — Шибан абориген, съвсем като тях! Бърбориш шибаното им наречие, може би наистина ги разбираш по-добре от мен…
— Добре е, че най-сетне проумя това, герой!
Зад гърба им, далеч на хоризонта, безмълвно проблясваха светкавиците на войната. Дотук не долиташе нито звук, но ясно се виждаха мълниите, озаряващи ниско надвисналите облаци. Нарушени от злия човешки гений, законите на природата видимо се променяха — натежало от заревото на пожарите и отровния дим, утрото над тази прокълната земя идваше доста по-рано от обикновено…
Установиха се на временен лагер малко преди настъпването на истинския ден. Рок вършеше работа за трима, но очите му продължаваха да светят с мрачен блясък. Глътнаха по едно голямо хапче против малария, справиха се с оскъдните бойни порции храна, които съвсем справедливо бяха получили прозвището „плъховете на Чарли“, после Рок вдигна глава.
— Къде, по дяволите, се бави почитаемият мистър Чарлс? — изръмжа той и потупа шестцевната ракетна установка, която се поклащаше на бедрото му. — Изгарям от желание да му забия един шиш в задника!
— Търпение — отвърна До Дук. — Имам гадното предчувствие, че сме се насочили точно към вонящото му гърло… Ще получиш възможност да се проявиш…
— Но кога? — нетърпеливо попита Рок и се изплю в краката си. — Тук е толкова пусто, сякаш вече сме на оня свят!…
— Джин твърди, че сме в центъра на гореща зона — отвърна До Дук, в гласа му се прокрадна съмнение. — Отказва да се поясни и аз продължавам да съм в мъгла… Дали Чарли е стигнал толкова далеч на север? — сви рамене и добави: — Скоро ще разберем това. Тръгваме на мръкване.
— Ако не пукна от скука преди това! — изръмжа Рок и изплю част от „плъховете на Чарли“ в краката си. — Господи, наистина предпочитам да закуся с ръката на някой гаден жълтокож!