През целия първи ден спаха под прикритието на храсталаците, издигащи се по синорите на оризовите нивици. Рок пое първото дежурство, после обаче не можа да заспи. Нямаше сухо място по тялото си, започна да го сърби навсякъде. Къде се губиш, мистър Чарлс, да те вземат мътните?!
Напуснаха лагера на мръкване. Вече не можеха да разчитат на визуалните си възприятия. Джин ги посъветва да не търсят хоризонта, а да насочат вниманието си към близката околност. Тя обаче беше толкова монотонна и скучна, че Рок почти заспиваше прав.
Около полунощ спряха за кратка закуска. Небето беше ясно, без нито едно облаче. Светлината на звездите и тънкият сърп на месечината ги обливаха в призрачно сияние. Рок се отдалечи с намерението да опразни мехура си. Спря на брега на близкото оризище и изведнъж замръзна на място. Приклекна, за да вижда по-добре.
Пресвети Боже!
— Я елате да хвърлите едно око! — дрезгаво подвикна той.
До Дук и Джин бяха най-близо. Пристъпиха към брега и се втренчиха във водата. Черепи.
Рок нагази в плитчината, направи няколко крачки и спря. Дъното на оризовата нивица беше изцяло покрито с човешки черепи, бяха хиляди. Около тях мътно проблясваха кости — пищяли, тазове, ребра… Истинско гробище.
Едва сега До Дук си даде сметка, че Джин беше казал истината. Действително се намираха в гореща зона.
— Я питай нунгите какво е станало тук, по дяволите! — изпръхтя Рок и направи опит да заобиколи стърчащ над водата гръден кош и строшен таз. Близостта на смъртта му действаше като адреналинова инжекция.
— Вече е крайно време да научиш езика им! — сопна се До Дук, после все пак се извърна към Джин.
Лицето на нунга беше непроницаемо.
— Северните виетнамци и Виетконг избиват камбоджанците по същия начин, по който избиват и моето племе — промълви на странния си диалект той. Гласът му беше спокоен и сдържан, До Дук трябваше да направи доста усилия, за да долови гнева му. — Това е нашата история, ето какво чака нашите деца… Разбира се, онези, които оцелеят… Затова неволно се питам има ли смисъл да оцеляват…
До Дук преведе думите му, Рок се умълча. Краката му най-сетне се отдалечиха от скелета. Пръстите му попипаха ракетната установка, гласът му прозвуча загрижено:
— Значи мистър Чарлс е някъде наблизо…
Продължиха напред, морето от скелети пропукат ваше с ужасяваща яснота под дебелите подметки на ботушите им.
Стигнаха края на оризищата малко преди разсъмване. Отново валеше като из ведро, всъщност не беше преставало през цялата нощ. Вятърът запращаше топлите капки в лицата им, видимостта беше силно ограничена.
Нивото на водата значително спадна, краката им с мъка си пробиваха път през тинята. Застанал начело на колоната, До Дук забеляза някаква тъмна грамада, издигаща се на брега на последното оризище. Отвъд нея би трябвало да е реката Меконг, те самите щяха да се насочат срещу течението й, нагоре към изворите. Вървяха само на изток, а коритото на реката постепенно щеше да ги отведе в северна посока, към границата на Лаос. Малката по територия държава се беше впила в снагата на Виетнам като кърлеж, южните й провинции — цел на тяхното пътешествие, постепенно се извиваха на северозапад, опираха в границите на Юнан — една от южните китайски провинции. Още по-нататък се намираше бирманската област Шан, станала известна на света под името Златният триъгълник заради обширните си плата, засети с мак.
До Дук ясно си представи паниката обхванала Дирекция „Изток“ на Пентагона, когато там са разбрали, че Майкъл Леонфорте е изчезнал именно в този район. После се замисли за спасителната експедиция, последвала съдбата на Майк, за категоричната заповед на Червото да го открие и върне обратно на него, а не на преките му началници от Пентагона. Започва да става интересно, беше окончателното му заключение.
Ускори ход, тъмната грамада бързо се приближаваше. Оказа се паянтов кей, състоящ се от три прогнили дъски, заковани за скърцащи колове, побити в мътната вода на малко поточе, което криволичеше по посока на голямата река.
— Това трябва да е — промърмори До Дук. Застанал на крачка от него, Джин мълчаливо кимна с глава.
Извадиха от багажа надуваемата лодка „Зодиак“, дръпнаха стърчащите от пакета въженца и след миг гуменият балон се изпълни с въздух. Примъкнаха я до ръба на кея и я спуснаха във водата.
— Дръжте ръцете си по-далеч от водата — предупреди останалите Джин. — Тук гъмжи от крокодили, в здрача лесно можете да ги вземете за плаващи трупи…
Пътуването по реката им отне четири нощи. Денем издърпваха лодката на калния бряг, прикриваха я под дърветата и лягаха да спят. Наоколо беше пусто, само веднъж по реката се плъзна патрулен катер с кхмерски войници, но групата беше прикрита добре и никой на борда не ги забеляза.