— Къде, по дяволите, е Чарли? — питаше от време на време Рок, както винаги изгарящ от желание да пролива кръв.
Никой не му отговаряше, просто защото никой не знаеше.
Хранеха се с риба, която Джин и неговият партньор ловко ловяха с помощта на малки кукички. Нунгите постоянно им сочеха шарените гърбове на лениви крокодили, които се носеха по течението като умрели. До Дук ги гледаше с каменно изражение, Рок, който постоянно го наблюдаваше, тънеше в недоумение.
Реката беше позната на До Дук. Не защото и друг път е бил тук, а просто защото помнеше наизуст картата в запечатания плик, който му беше дал Червото. Разбира се, тя, заедно с останалите документи и инструкции, отдавна беше изядена.
Малко преди разсъмване на четвъртата нощ той даде знак да се насочат към левия бряг. Утрото настъпваше с бисерна светлина, достатъчна за различаване на силуети, но все още слаба, за да се виждат цветове.
— Вече сме близо — прошепна на Рок той, докато останалите се занимаваха с маскирането на лодката. — Което означава, че и Чарли е някъде тук…
Бяха на хвърлей място от лаоската граница, дотук се простираше и предварително събраната информация за тази мисия. Някъде напред лежеше местността, в която беше изчезнал Майкъл Леонфорте заедно с още осем мъже.
До Дук и Джин тръгнаха на разузнаване, останалите се заеха да изграждат лагера сред дърветата. Когато свършиха, двамата все още ги нямаше. Рок взе в ръце гранатомета и тръгна да ги търси. Откри ги лесно, само на няколко крачки от горичката.
— Какво има? — попита той.
— Къдрава работа — отвърна До Дук и посочи с пръст.
Имаха чувството, което човек изпитва, когато лети със сто километра в час сред гъста мъгла излиза от нея и вижда насреща си кола, която се движи два пъти по-бързо… Тялото на десетгодишно момиче лежеше на метър от тях с извит гръб, сякаш приковано към дънера на старото дърво до него. Две трети от кожата му беше прогорена и висеше на накъдрени ленти, краката й бяха пречупени, острите краища на костите стърчаха от месото. Китките на ръцете липсваха.
— По дяволите! — изръмжа Рок. — Какво ли се е стоварило отгоре й?
До Дук мълчаливо гледаше трупа.
Отново заваля, дъждовните капки бяха огромни, като потта от челото на Буда… Въздухът беше тежък и лепкав, дишането стана трудна работа…
— Опушили са я като сьомга — промърмори Ригс, изскочил ненадейно зад гърба им с автоматична пушка М-60 в ръце, готова за стрелба. — Но останалото…
— Никога не съм виждал такова нещо — обади се Доналдсън, застанал до него, също с пушка в ръце. — Имам чувството, че ми настръхва косата…
— Това е работа на шибания Чарли! — изсъска Рок.
— Не са го направили виетконгци — обади се на съвсем приличен английски Джин.
Очите на Рок се разшириха, До Дук неволно се усмихна.
— През цялото време си знаел, че копелето говори английски, нали? — прогърмя заплашително рейнджърът.
— Нали ти казах да научиш езика му? — разшири усмивката си До Дук. — Както виждаш, той вече е научил твоя…
— Гадно, мръсно, смрадливо ко… — започна тирадата си Рок, но До Дук му махна с ръка да млъкне и се извърна към Джин:
— Кой тогава го е направил?
Джин прекрачи трупа на момичето, докосна го с дулото на съветския си автомат АК-47, устните му помръднаха в безмълвна молитва.
До Дук направи знак на другите да останат по местата си и тихо последва Джин. Нунгът се отпусна на колене, автоматът остана да стърчи между краката му. До Дук клекна до него и измъкна пакетче с цигари. Известно време пушиха в мълчание, после До Дук натисна фаса си в калта и тихо попита:
— Какво още трябва да знам за ситуацията?
Джин дълго не отговори. Очите му бяха насочени към триизмерното покривало на джунглата, пронизвано от гъсти водни струи. После започна тихо, без всякакви прелюдии:
— Като малък е часове си играех в градината на баба ми. Никога няма да забравя как цветята блестяха под топлите лъчи на слънцето, как тичах сред лехите и исках да докосна нежните им листенца… — дръпна дълбоко от цигарата, миг по-късно димът напусна ноздрите му с леко свистене. — Няколко месеца след като виетконгците убиха баба аз отново се озовах в този край. Реших да хвърля едно око на мястото, в което бях прекарал детството си. Къщата беше останала непокътната, но градината беше потънала в буренак, красотата я нямаше… — ръката му с бронзов загар се вдигна с дланта нагоре: — Много искам да вярвам, че един ден ще се върна у дома, без да имам нужда от това… дланта се стовари върху приклада на автомата. — Но колкото по-дълго воювам, толкова по-малко вярвам, че това някога ще стане… Злото се ражда всеки ден, избуява като бурен…