— Напълно те разбирам, Джин — прошепна До Дук. — Но все пак искам да зная какво се е случило с това момиче…
— Питай Гуай…
— Гуай ли? — озърна се До Дук. На диалекта на нунгите тази дума означаваше демон.
— Гуай са нунги като мен, но имат други цели и, действат с друга средства. Това е тяхна работа… — въпреки будисткото си възпитание Джин не успя да прикрие горчивината в гласа си.
— Никога не съм чувал за Гуай…
— Те се наричат другояче, този прякор са им дали хората, които са пострадали от тях…
До Дук с лека изненада забеляза, че Джин се чувства неудобно. Вълнението му от смъртта на това момиче беше далеч по-голямо от това, което беше изпитал, докато стъпваха върху костите на хиляди убити кхмери, изпълнили дъното на оризището.
Секта на племето нунги, наречена Гуай, е изтезавала това дете. Възможно ли е? В главата на До Дук отново звънна предупредителната камбанка, прозвучала за пръв път по време на инструктажа от Червото. Лаос. Южният път, водещ към Златния триъгълник. Подозренията му започнаха да придобиват плът и кръв.
— Знаят ли Гуай къде се намира нашият обект? — попита на глас той. — Възможно ли е да са го взели за заложник? — Това би обяснило до голяма степен истерията на шефовете в Пентагона след изчезването на Майкъл Леонфорте.
— Не зная — отвърна Джин, изправи се и тръгна обратно към гъсталака.
Дневна светлина и страх. Чувството за самота се беше стопило. Дъждът продължаваше да плющи с пълна сила, всички останали звуци бяха удавени в грохота му. Поспаха, доколкото това беше възможно, и До Дук установи, че затвори ли очи, пред тях моментално изплува обезобразеното тяло на момиченцето, проснато като жертвено агне в основата на прогнилото дърво. Не беше развълнуван от смъртта на това дете, тук деца загиваха с хиляди. Тревожеше го по-скоро начинът на умъртвяването.
Стана и отново се приближи до дървото, под което лежеше трупът. Приклекна, втренчи поглед в него, умът му заработи на високи обороти. Гледката наподобяваше картина, всичко в нея беше изчислено предварително. Една добре обмислена композиция. „Жертвено агне“. Фразата се въртеше в съзнанието му, ясна и натрапчива като камбанен звън. Дали наистина е била принесена в жертва? Това ли смущаваше Джин?
Зад гърба си имаше куп опасни мисии, многократно се беше разминавал на косъм със смъртта, отлично познаваше смразяващата тръпка на страха, разтърсваща тялото въпреки опита, въпреки желязното самообладание… Но сега се беше натъкнал на нещо коренно различно. Не знаеше дали това, което изпитва, е ужас или възбуда.
Дълго остана неподвижен, сякаш хипнотизиран от гледката, от необичайната алхимия на смъртта. Целия ден прекара в унесено състояние, пред очите му се мяркаха разпокъсани картини и образи, странна смесица от спомени и фантазия. От тях се роди една съвсем нова реалност — едно желание да прекара останалата част от живота си във вихъра на свещена, справедлива война…
Пред очите му се сблъскваха цели армии, от смъртоносни рани обилно се лееше кръв, ранените падаха, за да бъдат стъпкани от своите другари, устремили се напред, към победата…
Жегата на безцветния ден най-сетне започна да преминава в изумруден здрач. Дъждът беше престанал по време на съня им, но започна отново малко след като се събудиха. Облекчиха се кой както може, хапнаха надве-натри, прилежно изгълтаха хапчетата против малария и потеглиха на път. След около час стигнаха края на джунглата, пред тях блеснаха огньове, ярки като скъпоценни камъни. И злокобни.
— Лаос — обади се зад гърба му Джин.
До Дук кимна с глава и тихо нареди:
— Пеперуда!
Хората му моментално се пръснаха. „Пеперуда“ беше наименованието на разположението на силите, предхождащо навлизането в опасна територия и осигуряващо максимална защита срещу евентуална засада на врага. Не срещнаха никого, въпреки взетите предохранителни мерки.
Огньовете бяха на по-малко от километър, оказа се, че горят останките на голямо село. Приближиха се и спряха. Тук-там все още се издигаха ярки, почти бели на цвят пламъци. Наличието им в този порой беше неестествено, очевидно имаха химически произход. Наоколо бръмчаха едри мухи, няколко крачки по-нататък в ноздрите ги удари тежката миризма на изгоряло месо.
— Напалм — безпогрешно определи До Дук, имал възможност да се нагледа до насита на пораженията от това страшно оръжие. По улиците се въргаляха камари от трупове, черните дупки на мястото на очите им се взираха обвинително в пришълците. Над тях жужаха плътни облаци мухи, вонята беше отвратителна. До Дук прескачаше телата и внимателно се взираше в тях. Сякаш очакваше да чуе страшната им история. Дори нунгите не бяха в състояние да кажат дали тези трупове са на лаосци или на бойци от Виетконг…