Тишината след подобно нападение винаги е тежка и плътна. До Дук внимателно надникна иззад порутената стена, послужила му за прикритие. От Доналдсън не беше останало нищо, с изключение на тъмно петно върху напуканата земя. Откри Ригс сред развалините наблизо, залепен за някакъв бетонен блок. Гърдите му тежко се надигаха и отпускаха, очите му опулено гледаха кръвта, която обливаше долната част на тялото му.
— По дяволите! — изруга До Дук, докато партньорът му надигаше глава да огледа обстановката.
Наоколо продължаваше да бъде тихо. Джин и неговите нунги не се виждаха никъде, сега трябваше да се погрижи за Ригс.
— Прикривай ме — кратко заповяда той, напълни дробовете си с въздух и хукна на зигзаг през откритото пространство. Не проехтя изстрел на снайперист, не го посрещна вражеска пехота… От нунгите нямаше дори следа и този факт сериозно го разтревожи. Какво стана е тях? Малко вероятно беше да са неутрализирали огневото гнездо на противника, просто защото не се чу никаква пушечна стрелба. Дали не са дезертирали?
Тръшна се до проснатото тяло на Ригс, извади от джоба си ампула с морфин и промърмори:
— Всичко е наред, момчето ми. Сега се отпусни…
Още не беше успял да определи колко сериозно е нараняването, когато въздухът стана плътен от писъка на приближаваща се мина. Скочи към крехкото прикритие на някакво оголено скеле, с цялото си тяло усети тежестта на свистящата във въздуха смърт.
Къде, по дяволите са проклетите нунги?
В следващия миг сводът се сгромоляса върху него с противен вой и алени пламъци. Земята под ботушите му потръпна като жива, после се надигна и се стовари отгоре му.
Лежеше неподвижно, напълно замаян. По-късно беше готов да се закълне, че пред очите му се появиха армиите фантоми от неотдавнашния сън, ураганният им огън брулеше листата на дърветата над главата му, собствената му фигура — с маска и стоманена каска, закри кървавия диск на залязващото слънце.
Примигна и видя Рок, надвесил се над главата му. Той го разтърсваше и викаше нещо.
— Какво, какво?
— Давай да изчезваме! — крещеше Рок. — Открих нунгите, или по-скоро това, което е останало от тях… — напрегна мускули и го изправи на крака: — По дяволите, приятелче, размърдай си задника!
До Дук замаяно кимна с глава, опря се на рамото на Рок и бавно се повлече към покрайнините на разрушеното село, по-далеч от смъртоносните мини, които продължаваха да свирят във въздуха. Навлизаха дълбоко в лаоска територия, но това нямаше значение — главното беше да се измъкнат от обсега на артилерията.
Беше сигурен, че цяла нощ бълнува. Лежеше под някаква палма, свит като зародиш, чувстваше само изтощение и глад. Кожата му беше станала на решето от отломките на взрива, сърбеше го на толкова много места, че той отдавна се беше отказал да се чеше… Прие го като добър знак — значи все още е жив…
Очите му бяха затворени, пред тях се точеше лентата на фантастични събития. Сякаш съзнанието му се беше превърнало в летящ с пълна скорост автомобил, тласкан напред от уникалния адреналин на войната…
Разговаряше с обезобразеното момиче, което откриха на брега на оризището. То нямаше очи, но оголените му зъби обезоръжаващо се усмихваха. Тъмните дупки, заместили ретината, горяха с фосфоресциращия пламък на спомените, сякаш бяха трасиращи противосамолетни снаряди…
Спомените, разбира се, не бяха нейни, а на До Дук. Водеха го към тъжните дни на детството, припомняха му ужаса, който го придружаваше навсякъде… С мъка отлепи клепачи при настъпването на утрото, чувстваше се празен и отчаян, лишен от закрилата на приятни спомени и тихо пристанище… Навсякъде около него беше войната — мястото, което сам си беше избрал. Подобно на емигрант, решил да се стопи и изчезне в непознати земи, отвратен от живота в родния край…
Което в известен смисъл беше истина.
Пое първата смяна на нощното дежурство, но заспа непробуден сън броени минути по-късно. Извадиха късмет, че врагът не беше ги открил…
Хоризонтът беше забулен от тежки облаци. Сякаш не бяха в центъра на ниско плато, а на гребена на висока планина, хиляди метри над морското равнище.
— Къде, по дяволите, се намираме? — изръмжа Рок.
— Не знам — отвърна До Дук и приклекна няколко пъти. Тялото му бавно започваше да се освобождава от сковаността. — Мъглата е толкова гъста, че не мога да определя къде е изток, къде е запад…
Измъкна компаса от джоба на комбинезона, но той се оказа счупен: Вероятно по време на минното нападение. Погледна към Рок, седнал на прекършен от снаряд дънер. Гранатометът заплашително се поклащаше на коляното му.