— Трябва ми нещо определено, трябва ми веднага! — изръмжа той. — Не ми пука дали ще се върна, но искам да знам къде се намирам! Като се замисля, хич даже не искам да се връщам… Тук ми харесва, далеч от шибаната бюрокрация на войската! — изплю се в краката си и продължи: — И двамата знаем, че гората е мястото, където се води истинската война! Гората е мястото, където диша и сере Чарли, гората е мястото, на което ще му пръснем задника!
— А подкрепления? — вдигна глава До Дук. — Не можем да водим война без подкрепления!
— Забрави тая работа! — мрачно промърмори Рок. — Подкреплението от страна на Пентагона най-бързо ще ни види сметката! В това можеш да бъдеш сигурен. Погрешно насочена артилерийска подготовка, сбъркани координати за бомбардировка — ето какво можеш да очакваш от тях. И яйцата ще се стоварят върху нашите глави, а не върху Чарли, който ни дебне Бог знае къде…
— Тук си прав…
— Тогава защо да се връщаме? Намирам се тук, в сърцето на джунглата, и това ми харесва. Колкото по-навътре навлизаме, толкова повече ми харесва… И знаеш ли защо? Защото тук се чувствам в безопасност. Разчитам само на себе си и на теб, а не на разни парфюмирани задници в Сайгон, които са виждали войната само на кино! Затова ми харесва!
До Дук се замисли върху думите на партньора си, после бавно поклати глава:
— Не трябва да забравяме и своята мисия…
— Тая мисия вони на мърша и ти прекрасно го знаеш — отвърна Рик. — Вече сме само двамата, спокойно можем да си го кажем открито.
— Какво имаш предвид? — попита До Дук. Прекрасно го знаеше, но искаше да чуе версията на Рок.
— Мисля, че ни тикнаха в центъра на деликатна разузнавателна операция, която е била предварително осрана!
— Съгласен съм с теб — кимна До Дук. — Но въпреки това искам да открия обекта.
— Майкъл Леонфорте, а? Хубаво, защо не? Стига да е жив… — Рок размаза някакво насекомо между пръстите си, после добави: — Не по-зле от мен знаеш, че мисията вече не е това, което беше…
— Според мен изобщо не е била това, за което ни я представиха — въздъхна До Дук.
— Още по-добре — ухили се Рок и стана на крака. — Да върви на майната си!
Малко преди пладне спряха за почивка на продълговато възвишение, сгушено между две кални вади, запълнени с мътна вода. Преди войната тук положително е имало нива, помисли си До Дук и направи гримаса. Болеше го цялото тяло, чувстваше се разглобен.
Мъглата стана още по-гъста, видимостта намаля до метър. Всички звуци потъваха в нея, всъщност те съвсем не бяха много… До Дук имаше чувството, че се придвижват през мъртва пустиня, а те самите са се превърнали в призраци.
При липса на видимост и отсъствие на звук сетивата неволно се притъпяват. Дори острата миризма на гниещи тропически растения изглеждаше някак далечна, сякаш затрупана от гъсти пластове мъгла. В замяна на това се изостряше онова, което повечето хора наричат предчувствие.
До Дук рязко се закова на място и вдигна глава.
— Не сме сами! — прошепна той.
— В тая боза никой не може да ни види, дори с приспособление за нощно виждане — отвърна Рок, но ръката му намести гранатомета. — Само едно ще ти кажа — ако Чарли се мотае някъде наблизо, скоро ще му припари под задника!
— Бъди търпелив — докосна рамото му До Дук. — С нищо няма да си помогнем, ако вдигнем във въздуха царството на уважаемия мистър Леонфорте.
— Ако е пленник на Чарли, Гуай или подобни копелета, той положително е охраняван добре — промърмори Рок.
До Дук беше сигурен, че е прав, но не беше сигурен дали самите те действат по най-правилния начин. Махна с ръка по посока на тъмнеещите наблизо дървета:
— Натам.
В ушите им звучеше единствено влажното жвакане на калта под стъпките им. Придвижваха се бавно, сякаш бяха под вода или пък на непозната планета, с далеч по-голяма гравитация от земната… Дишането им значително се затрудни, сякаш джунглата беше решила да им покаже в пълна степен своето негостоприемство.
— Предполагам, че биете тоя път заради мен… Заковаха се на място, очите им бавно обхванаха първата сянка, изскочила иззад дърветата, последвана от още няколко. Дали не са Гуай, трепна сърцето на До Дук, после напрегна очи по посока на фигурата, която беше проговорила.
— Вие вероятно сте Майкъл Леонфорте…
— Майк е напълно достатъчно — усмихна се мъжът. — Познаваш ме, защото са ти показали моя снимка в Пентагона… Нали те ви изпращат?
— Не съвсем — отвърна До Дук. Този Майкъл Леонфорте доста се различаваше от фотографиите, които му беше показал Червото. Но приликата беше очевидна. — Мисията ни няма официален характер като онази, изпратена от Пентагона… Ние сме „прилепи“.