— Чувал съм за вас — усмихна се Майк Леонфорте. — „Прилепите“ от „Научната фантастика“, нали?
Беше заобиколен от издължените китайски лица на нунгите, облеклото му не се различаваше от тяхното — комбинезон в защитен цвят, високи ботуши и широк колан. Части от униформата на американските морски пехотинци, използвана по време на Втората световна война. Бяха въоръжени с китайски автомати К-50 — същите като онези в бункера. На реверите им липсваха отличителни знаци. Когато Леонфорте вдигна ръка, До Дук зърна странната татуировка от вътрешната страна на китката му: човешко лице, на което лявата половина беше в естествен цвят и с широко отворено око, а дясната представляваше синьо петно с вертикален полумесец на мястото на окото. Мерна се само за частица от секундата, но До Дук изпита странна възбуда, беше сигурен, че няма да забрави тази татуировка до края на живота си.
— На доста гадове сте видели сметката из тая джунгла — промърмори Майк Леонфорте — Жалко, че трябва да ви убием…
До Дук не каза нищо, тялото на Рок до него се стегна. Продължаваше да изучава лицето на мъжа срещу себе си, сега най-важното беше да разбере какво се е случило с него. Беше чувал за американски офицери, преминали на страната на планинците, но това обяснение му се струваше прекалено наивно за човек като Майкъл Леонфорте. Нямаше кой знае какво да му предложи, усети напрежението на нунгите и разбра, че времето му изтича.
— Моят командир ме прати да те прибера — каза той.
— Това не ме учудва — отвърна Леонфорте. Беше оставил косата си дълга, черна и лъскава — съвсем като на планинците, които го заобикаляха. Брадата му беше акуратно подстригана, макар че едва ли можеше да се вмести в стандартите на американската армия. Бузите му бяха леко хлътнали, очите му бяха ясни и с онзи особен блясък, който несъмнено би разтревожил психолозите на Военното разузнаване. — Откакто онези задници в Пентагона разбраха, че са изпратили неподходящия човек за изпълнението на неподходяща задача, те непрекъснато се опитват да ме върнат обратно…
— Вкарали са те принудително във ВР, нали? — попита Рок.
— Принудително ме вкараха, принудително извървях целия път, чак до другия край… И знаете ли какво открих? Страната на чудесата, съвсем като Алиса от приказката… — от гърлото му се откъсна подигравателен смях: — А някакви шпиончета със смешни псевдоними се опитват да ми дават заповеди! Чували ли сте имена като „Бърборко“, „Лудият шапкар“ и „Червената кралица“?
— Но ти би трябвало да си в плен или в пандиза! — възкликна Рок. — Какво, по дяволите…
— Можеш да забравиш за ВР! — прекъсна го До Дук. — Нали именно шпионите те изпратиха тук? Нали затова те измъкнаха от пандиза? Твоят „Бърборко“ си е въобразявал, че те държи в ръцете си. Или изпълняваш заповедите му, или задникът ти отново гние в затвора!
— Като при това губя вълшебното ключе за 10,001 нощи! — засмя се Леонфорте, но очите му огледаха До Дук с нов интерес. — Да, нещата стояха горе-долу така… Жалко че „Бърборко“ не попадна на когото трябва… Аз съм човек, който отстранява заплахите, а не ги заобикаля. Баща ми успя да ме научи как да се разправям с арогантни копелета… — сви рамене и добави: — Но както и да е… Пратили са ви да ме скалпирате, но аз не мога да си позволя подобен жест… — нунгите насочиха автоматите си в гърдите им: — Време е да си прочетете молитвата, задници!
До Дук реши, че е настъпил моментът за хазартен риск.
— Дори за миг не сме имали намерението да те връщаме обратно — промълви той.
— Много смешно! — озъби се Леонфорте, направи крачка напред и прокара пръст по челото на До Дук. — Пот ли е това, което усещам? — в гърлото му заклокочи насмешка. — Защо тогава сте се домъкнали чак тук, на моя територия?
Ето го потвърждението, което отдавна чакам, помисли си До Дук. Моята територия!
— А защо да те връщаме? — попита на глас той. — Кой иска да отреже главата на кокошката, която снася златни яйца?
Усмивката изчезна от лицето на Леонфорте. Настъпи дълбока, натежала от напрежение тишина. До Дук усети как косъмчетата на врата му настръхват.
— Златната кокошка, значи… — проточи Леонфорте. Вероятно с подобен тон Аладин е изричал вълшебните думички „Али Баба“…
— Разбира се. Нали затова си застанал начело на Гуай — най-бруталната секта на нунгите?
Очите на Леонфорте леко се разшириха.
— Какво знаеш за Гуай? — попита той. — Само слухове и небивалици, нали? Те са дълбоко религиозни люде!